Читать «Тайната история» онлайн - страница 361

Дона Тарт

— Имате ли нещо против да сменим темата? — съвсем неочаквано попита Камила. — Моля ви?

Камила трябваше да замине в петък сутринта. Каза, че баба й не била добре и трябвало да се връща. Аз трябваше да се връщам в Калифорния чак на другата седмица.

Стоях с нея на перона, тя бе нетърпелива, нервно потупваше с крак и се навеждаше напред, за да погледне релсите. Стори ми се, че не бих могъл да понеса заминаването й. Франсис бе зад ъгъла, купуваше й книга, която да чете във влака.

— Не искам да си заминаваш — казах.

— Аз също не искам.

— Тогава недей.

— Трябва.

Стояхме, загледани един в друг. Валеше. Тя ме погледна с очите си с цвят на дъжд.

— Камила, обичам те. Нека се оженим.

Отговорът й сякаш се проточи в безкрайността. Най-накрая проговори:

— Ричард, знаеш, че не мога да го направя.

— Защо?

— Не мога. Не мога просто да реша и да замина за Калифорния. Баба е стара. Вече не може да се справя сама. Трябва някой да се грижи за нея.

— Добре, да забравим за Калифорния. Ще се преместя на изток.

— Ричард, не можеш. Ами дисертацията ти? Университета?

— Не ми пука за университета.

Стояхме дълго и се гледахме в очите. Най-накрая тя отмести поглед.

— Трябва да видиш как живея сега, Ричард. Баба никак не е добре. Едва успявам дори само да се грижа за нея, а и тази голяма къща… Нямам нито един приятел на моята възраст. Не помня дори кога за последно съм чела книга.

— Мога да ти помогна.

— Не искам да ми помагаш — вдигна глава и ме погледна, взорът й ме удари силно и сладко, като инжекция с морфин.

— Ако искаш, ще падна на колене — казах. — Наистина ще го направя.

Тя затвори очи, тъмни клепачи с тъмни сенки под тях, наистина бе остаряла и вече не бе онова момиче със стрелкащ се поглед, в което се бях влюбил, но това не я правеше по-малко красива. Сега бе красива по начин, който не толкова възбуждаше сетивата ми, колкото разкъсваше сърцето ми.

— Не мога да се омъжа за теб — каза тя.

— Защо?

Помислих, че ще каже „Защото не те обичам“, което повече или по-малко би отговаряло на истината, но за моя изненада, тя отвърна:

— Защото обичам Хенри.

— Хенри е мъртъв.

— Въпреки това. Все още го обичам.

— Аз също го обичах — казах.

За миг си помислих, че се е разколебала. Но тогава тя погледна встрани и отвърна:

— Знам, че го обичаше. Но това не е достатъчно.

Дъждът остана с мен през целия път обратно до Калифорния. Знаех, че едно внезапно отпътуване би било прекалено. Ако трябваше да напусна Изтока, трябваше да го направя постепенно, затова наех кола и карах, карах, докато накрая природата не се промени и вече бях в Средния запад, а дъждът бе единственото, което бе останало от прощалната целувка на Камила. Дъждовни капки по предното стъкло и радиостанции, които идват и си отиват. Неприветливи царевични ниви сред онези сиви, огромни пространства. Вече веднъж се бях сбогувал с нея, но трябваше да положа всички сили, за да се сбогувам отново и за последен път да се обърна като нещастния Орфей, за последен поглед назад към призрака на единствената му любов и със същия удар на сърцето да я загубя завинаги: hinc illae lacrimae, затова са и сълзите203.