Читать «Тайната история» онлайн - страница 360

Той гледаше надолу към чашата си.

— Няма проблем.

— Беше много добър с него.

— Той ми беше приятел.

— Франсис — каза Камила — му зае пари, за да се настани в клиника. Болница. Но той издържа само около седмица. Избяга с някаква тридесетгодишна жена, с която се запознал в отделението за алкохолици. Два месеца нямаше ни вест, ни кост от тях. Най-накрая съпругът на жената…

— Тя е била женена?

— Да. Имаше и дете. Малко момче. Както и да е. Та, най-накрая съпругът наел частен детектив, който ги открил в Сан Антонио. Живеели в някакво ужасно място, дупка. Чарлс миел чинии в закусвалня, а тя… ами не знам какво е правела тя. И двамата били в доста лошо състояние. Но нито един от тях не искал да се върне вкъщи. Казали, че са много щастливи.

Направи пауза, за да отпие.

— И? — попитах аз.

— Все още са там. В Тексас. Но вече не са в Сан Антонио. За малко са били в Корпус Кристи. Последно чухме, че са се преместили в Галвестън.

— Той обажда ли се изобщо?

Настъпи дълго мълчание. Най-накрая тя каза:

— Всъщност с Чарлс вече не си говорим.

— Изобщо?

— Не, никак — отново отпи от уискито. — Това разби сърцето на баба ни.

В дъждовния залез тръгнахме към дома на Франсис през парка. Лампите бяха запалени.

Съвсем неочаквано Франсис каза:

— Знаете ли, че все очаквам Хенри да се появи.

Леко се разстроих от това. Не бях го споменал, но и аз си мислех същото. Нещо повече, откакто бях пристигнал в Бостън, все зървах хора, които вземах за него — тъмни фигури, профучаващи в таксита, хлътващи в офис сгради.

Мисля, че го видях, когато лежах във ваната — каза Франсис. — Кранът течеше, имаше кръв навсякъде из проклетата баня. Струва ми се, че го видях да стои там, облечен в халата, онзи с джобовете, в които държеше цигарите си и какво ли още не. Бе застанал до прозореца, с гръб, полуизвърнат и ми каза наистина отвратено: „Е, Франсис, надявам се сега да си щастлив.“

Продължихме да вървим. Мълчахме.

— Странно е — продължи Франсис. — Доста време ми трябваше, за да повярвам, че наистина е мъртъв. Искам да кажа… знам, че няма начин как да изфабрикува смъртта си, но нали се сещате, ако има някой, който да намери начин да се върне, това ще е той. Малко като Шерлок Холмс е, с падането във водопада Райхенбах. Все очаквам да разбера, че всичко е било номер, че ще се появи всеки миг с някакво много засукано обяснение.

Минавахме по един мост. Жълти серпантини от светлината на уличните лампи потреперваха ярко в мастилената вода.

— Може би наистина си го видял — казах аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз също мисля, че го видях — отговорих след дълга и замислена пауза. — В стаята ми. Когато бях в болницата.

— Знаеш какво би казал Джулиан — каза Франсис. — Призраците съществуват. Хората по цял свят винаги са го знаели. А ние вярваме в тях толкова, колкото е вярвал и самият Омир. Само че сега ги нарича с различни имена. Памет. Несъзнателното.