Читать «Тайната история» онлайн - страница 355
Дона Тарт
Доста често си мисля за това — всъщност за изражението на лицето му. Мисля си за доста неща. Мисля си за първия път, когато видях бреза, за последния, когато видях Джулиан, за първото изречение, което чух и научих на гръцки.
Все пак се дипломирах в Хампдън със степен по английска литература. Заминах за Бруклин с корем, бинтован като на гангстер.
— Браво! — каза преподавателят. — Но това все пак е Бруклин, а не Бенсънхърст195.
Прекарах лятото в дрямка на покрива, пушех цигари, четях Пруст и мечтаех за смърт, безделие, красота и време. Огнестрелната рана заздравя, оставяйки обгорен белег на корема ми. През есента се върнах в колежа: сух, прекрасен септември, никога няма да повярвате колко красиви бяха дърветата през онази година. Небето бе чисто, навсякъде имаше нападали листа, а студентите шушукаха, когато минавах край тях.
Франсис не се върна в колежа през есента. Нито пък близнаците. Историята в „Албемарл“ бе проста, наистина, сама се разказваше: Хенри, който иска да се самоубие, борбата за пистолета, а накрая аз — ранен, а той — мъртъв. До известна степен смятах, че това бе нечестно към Хенри, но от друга — не беше. По един доста неясен начин от това се чувствах по-добре — представях си се като герой, който безстрашно се втурва за оръжието, вместо просто да се изпреча на пътя на куршума като обикновен зяпач, какъвто всъщност съм.
Камила и Чарлс отпътуваха за Вирджиния в деня на погребението на Хенри. По стечение на обстоятелствата това бе и същият ден, в който Хенри и Чарлс трябваше да се явят пред съда. Погребението се състоя в Сейнт Луис. От всички нас отиде само Франсис. Все още бях в болницата, не бях още на себе си и все още виждах преобърнатата чаша за вино, която се търкаля по килима и тапетите с дъбови клонки в „Албемарл“.
Няколко дни преди това при мен дойде майката на Хенри. Беше ходила в моргата, за да види сина си. Ще ми се да помнех повече от посещението й. Но помня само една красива дама с тъмна коса и с очите на Хенри. Бе една от цялата поредица от посетители, истински и въображаеми, живи и мъртви, които влизаха и излизаха от стаята ми, и се тълпяха край леглото ми през цялото време. Джулиан. Дядо ми. Бъни, безразличен, подрязващ ноктите си.
Тя подържа ръката ми. Бях се опитал да спася живота на сина й. В стаята имаше лекар и една-две сестри. Видях и Хенри, над рамото й, стоеше в ъгъла, облечен със старите си градинарски дрехи.
Едва когато напусках болницата, открих сред нещата си ключовете от колата на Хенри. Тогава си спомних и нещо, което се бе опитала да ми каже. Когато преглеждала нещата на Хенри, открила, че преди да умре, бил започнал процедура по прехвърлянето на колата на мое име, което идеално пасваше с официалната версия — склонният към самоубийство млад мъж, който раздава вещите си. Никой, дори и полицаите не се опитаха да съпоставят тази щедрост с факта, че когато Хенри умря, се боеше да не загуби колата си. Във всеки случай БМВ-то бе мое. Тя каза, че сама му го е избрала като подарък за деветнадесетия му рожден ден. Не можела да понесе да я продаде или пък да я види отново. Това се бе опитала да ми каже, докато тихо плачеше на стола до леглото ми, а Хенри крачеше в сенките зад нея, беше изцяло погълнат от мислите си, сестрите не го виждаха, а той с педантична загриженост преподреждаше една разбъркана ваза с цветя.
