Читать «Тайната история» онлайн - страница 354

— Обичам те — каза той. А после добави високо: — Влез.

Вратата зейна. Хенри вдигна ръката си с пистолета. Като в мъгла си помислих, че ще ги застреля. Хотелиерът и съпругата му зад него си помислиха същото, защото направиха три крачки в стаята и замръзнаха, но тогава чух Камила да вика:

— Хенри, недей! — но, когато осъзнах какво възнамерява да прави, беше прекалено късно.

Той допря пистолета в слепоочието си и стреля два пъти. Две глухи изпуквания. Главата му се отметна вляво. Помислих си, че откатът на оръжието е предизвикал втория изстрел.

Устата му се отвори. Течението от отворената врата засмука завесите през отворения прозорец. За секунда-две те потрепериха, опрени в капака, а после се отпуснаха с нещо като въздишка. Очите на Хенри бяха стиснати, коленете му поддадоха и той тупна глухо на килима.

Епилог

Уви, горкият господин,

не приличаше на руините от своята младост,

а на руините от тия руини.

„Разбитото сърце“,

Джон Форд 194

Благодарение на прекрасното извинение, че съм прострелян в корема, успях да се измъкна от изпита по френски през следващата седмица.

В болницата казаха, че съм бил късметлия. Предполагам, че са били прави. Куршумът преминал през мен, като се разминал на милиметри с коремната стена и на също толкова с далака, и излязъл на около три сантиметра от мястото, където проникнал. В линейката лежах по гръб, усещах как лятната нощ нахлува топла и загадъчна — децата караха велосипеди, нощни пеперуди кръжаха около уличните лампи. Чудех се дали беше така, както го описваха, дали животът ти преминава като на лента пред теб, когато умираш. Кървях обилно. Бях почнал да изтръпвам. Не спирах да си мисля колко е смешно това пътуване към отвъдното, през тунела, осветен от бензиностанцията на Шел и „Бъргър Кинг“. Санитарят, който се возеше отзад, не бе много по-голям от мен. Всъщност си беше хлапе с акне и наболи мустаци. Никога не беше виждал огнестрелна рана. Не спираше да пита какво е усещането. Тъпо или остро? Болка или парене? Главата ми се въртеше и съвсем естествено не можех да му дам членоразделен отговор, но помня замаяната мисъл, че приличаше на първото пиянство или първата нощ с момиче. Не е същото, което си очаквал, но след като се случи, разбираш, че не може да бъде другояче. Неоновите светлини на мотела, на магазина за мляко. Цветове, толкова ярки, че почти сломиха сърцето ми.

Хенри почина, разбира се. Предполагам, че нямаше кой знае каква друга вероятност с два куршума в главата. Въпреки това живя повече от дванадесет часа — подвиг, който изуми лекарите. (Казаха ми, че съм бил под упойка.) Казаха, че повечето хора биха умрели на място от толкова тежки рани. Чудя се дали това означава, че не е искал да умре. И ако беше така, защо изобщо се застреля. Колкото и зле да изглеждаше положението в „Албемарл“, все пак си мисля, че можехме някак си да се измъкнем. Не се застреля от отчаяние. Нито пък го направи от страх. Историята с Джулиан бе прясна в съзнанието му и бе оставила дълбок отпечатък. Мисля, че бе почувствал нуждата да направи един благороден жест, нещо, с което да докаже на нас и на себе си, че на практика бе възможно да се приложат онези висши, студени норми, на които ни учеше Джулиан. Дълг, уважение, вярност, жертвоготовност. Помня отражението му в огледалото, когато опря пистолета в главата си. На лицето му бе изписано едно невероятно съсредоточаване, триумф, като скачач, полетял от края на трамплина, със стиснати очи, радостен, очакваш голямото гмурване.