Читать «Тайната история» онлайн - страница 35

Дона Тарт

Бъни извади едно от чадърчетата и облиза края му.

— Какво ли не. Ром, боровинков сок, кокосово мляко, портокалов ликьор, прасковено бренди, мента и не зная какво още. Опитай го, хубаво е.

— Не, благодаря.

— Хайде.

— Благодаря, не искам.

— Хайде.

— Не, благодаря. Не искам.

— За първи път опитах такова нещо, когато преди две лета бях в Ямайка — заразказва Бъни. — Един барман на име Сам ми го забърка. Рече ми „Изпий едно такова, синко, и няма да можеш да уцелиш вратата“. Мътните ме взели, така и не успях. Бил ли си някога в Ямайка?

— Скоро не съм бил.

— Вероятно в Калифорния си свикнал с палмите, кокосовите орехи и всички такива неща. За мен беше прекрасно. Купих си розов бански на цветчета и всичко останало. Опитах се да накарам Хенри да дойде с мен, но той каза, че там няма никаква култура, с което не съм съгласен, имаха нещо подобно на музей.

— Разбираш ли се с Хенри?

— Със сигурност — отвърна Бъни и се отпусна назад в стола си. — През първата година в колежа бяхме съквартиранти.

— И го харесваш?

— Определено, определено. Въпреки че с него трудно се живее. Мрази шума, мрази компаниите, мрази бъркотията. Няма такива неща като водене на гаджето в квартирата, за да послушате записите на Арт Пепър38, ако ме разбираш правилно.

— Струва ми се малко груб.

Бъни вдигна рамене.

— Той така си се държи. Разбираш ли, неговият мозък не работи по същия начин като нашите. Винаги е в облаците с Платон или нещо подобно. Работи много, взема се много на сериозно, учи санскрит, коптски и разни други откачени езици. Хенри, викам му, ако ще си губиш времето с нещо друго освен с древногръцкия — ако питаш мен, той и английският са всичко, от което човек се нуждае — защо не си купиш някои от записите на Бърлиц39 и не си усъвършенстваш френския. Намери си някоя шантонерка или нещо такова. Вулей-ву кушей авек муа и т.н.

— Колко езика знае?

— Изгубих им броя. Седем или осем. Може да разчита и йероглифи.

— Браво.

Бъни нежно поклати глава:

— Това момче е гений. Само ако поиска, може да работи като преводач в ООН.

— Откъде е?

— Мисури.

Каза го с толкова привидно сериозен вид, че си помислих, че се шегува и се разсмях.

Бъни учудено вдигна вежди.

— Моля? Ти какво си мислеше, че е роден в Бъкингамския дворец ли?

Свих рамене, все още смеейки се. Хенри беше толкова странен, че трудно можех да си го представя да идва от някое конкретно място.

— Ами да — каза Бъни. — От щата „Покажи ми“40. Момче от Сейнт Луис като добрия стар Том Елиът. Баща му е някакъв строителен магнат, при това не много почтен, поне така твърдят братовчедите ми от Сейнт Луис. Въпреки че Хенри е последният, който ще ти каже с какво се занимава баща му. Държи се така, сякаш не знае и определено не го е грижа.

— Бил ли си в дома му?

— Ти шегуваш ли се? Той е толкова потаен, човек ще си помисли, че става дума за проекта „Манхатън“ или за нещо такова. Веднъж обаче се запознах с майка му. Стана случайно. Беше се отбила в Хампдън на път за Ню Йорк, за да го види, аз пък се натъкнах на нея, докато бродеше из Монмът и разпитваше хората дали знаят къде е стаята му.