Читать «Тайната история» онлайн - страница 37

Познавам мъже, които се изказват зле за хомосексуалността, защото тя ги плаши и вероятно имат склонност към нея, познавам и мъже, които се изказват зле за нея и наистина го мислят. Първоначално причислих Бъни към първата категория. Сърдечното му ръкостискане и университетската му общителност бяха напълно странни и следователно подозрителни, а към това прибавям и изучаването на класически езици, което определено е безобидно, но въпреки това все още е повод за неодобрение в определени кръгове.

— Искаш ли да знаеш какво представляват класиците? — ме попита пияният административен ръководител, отговарящ за приема на студенти, на купон на катедрата преди няколко години. — Ще ти кажа за какво става дума при тях. За войни и педали.

Афористично и вулгарно твърдение без съмнение, но подобно на много такива жалки вулгарности и то съдържаше в себе си зрънце истина.

Но колкото повече слушах Бъни, толкова по-ясно ми ставаше, че смехът му не бе принуден, че съвсем не изпитваше желание да удовлетвори нечии очаквания. Напротив, бе изпълнен с безгрижната липса на стеснителност на своенравен ветеран от войните, женен от години и многодетен баща, който намира темата за безкрайно отблъскваща и забавна.

— А приятелят ти Франсис? — попитах.

Предполагам, че това бе долно от моя страна или просто исках да видя как ще се измъкне от ситуацията. Може би Франсис не беше хомосексуален, със същия успех можеше да се окаже и опасен женкар, но със сигурност бе от онзи тип хора — гъвкави, добре облечени и невъзмутими, които предизвикват определени съмнения у хора като Бъни, предполагащи, че имат нюх за тези неща.

Бъни ме погледна с недоумение:

— Глупости — отсече. — Кой ти наприказва това?

— Никой. Всъщност Джуди Пуви — допълних, тъй като бе ясно, че няма да приеме „никой“ за отговор.

— Разбирам защо го е казала, но в наши дни наричат всекиго „обратен“ по повод и без повод. Все още съществува такова нещо като старомодния тип мамино синче. Единственото, от което Франсис има нужда, е приятелка — и ме погледна с присвити очи през малките си модни очила. — Ами ти? — попита леко войнствено.

— Какво аз?

— Нямаш ли си приятелка? Там, в Холивуд, не те ли чака някоя сладка мажоретка?

— Не — не исках да обяснявам проблема с приятелките си точно на него. Едва наскоро бях успял да се отърва от дълга и задушаваща връзка с едно момиче в Калифорния, което ще нарека Кати. Запознахме се през първата ми година в колежа, първоначално бях привлечен от интелигентното й и мрачно бунтарство, такова таях и аз. Но след около месец, през който тя здраво се залепи за мен, започнах с ужас да осъзнавам, че тя не бе нищо повече от човек без истински културни интереси, примитивно копие на Силвия Плат, отдадено на масовата психоза по популярната музика и изкуство. Връзката ни сякаш продължи вечно, подобно на сълзлив и безкраен телевизионен филм, изпълнена с обичайната досадна прилепчивост, с оплаквания и изповеди по паркингите, свързани с „непълнота“ и „ниско самочувствие“, и всички останали банални жалвания. Тя бе една от основните причини за отчаяното ми желание да напусна дома и една от причините за страха ми от лъчезарните и привидно безопасни нови момичета, с които се запознах през първите си седмици в колежа.