Читать «Тайната история» онлайн - страница 34

Видях как вратът на нашия сервитьор леко се стяга.

— … Когото съм познавал, е обсебен на тема храна. Чудя се защо ли е така? Дали се дължи на нещо психологическо? Струва ми се, че…

Сложих пръст на устните си и кимнах към сервитьора, който точно в този момент се извърна и ни хвърли невероятно злобен поглед.

— Харесва ли ви масата, господа? — попита.

— Определено — отвърна сияещият Бъни.

Сервитьорът ни подаде менютата с превзета и саркастична деликатност, и се отдалечи. Седнах и отворих листата с вината, цялото ми лице бе пламнало. Бъни се настани на стола си, отпи глътка вода и се огледа щастливо:

— Страхотно място.

— Приятно е.

— Но не е „Поло“ — опря лакът на масата и отмахна косата от очите си. — Често ли ходиш там? В „Поло“, искам да кажа.

— Не толкова — никога не бях чувал за него, което в известен смисъл бе разбираемо, защото живея на около шестстотин и петдесет километра от Бевърли Хилс.

— Изглежда ми като място, където би отишъл с баща си — изрече замислено Бъни. — Подходящо е за типично мъжки разговори и разни такива. Баща ми изпитва същото към „Оук Бар“ в Плаза. Когато станахме на осемнадесет, ни заведе там с братята ми за първото ни питие.

Единствено дете съм и роднините на другите ме интересуват:

— Братя? Колко?

— Четирима. Теди, Хю, Патрик и Брейди — разсмя се той. — Чувствах се ужасно, когато татко ме заведе, защото бях най-малкия, а за него това значеше много и през цялото време повтаряше „Ето, синко, изпий първото си питие.“ И „Няма да мине много време и ще седиш на моето място.“ „Вероятно скоро ще умра“ и всякакви такива простотии. Аз пък през цялото време бях скован от страх, защото месец преди това с едно приятелче на име Клоук тръгнахме от „Сейнт Джеръм“ и дойдохме в клуба, за да работим в библиотеката над някакъв проект по история. Направихме огромна сметка в „Оук Бар“ и се измъкнахме без да платим. Знаеш ги тия, момчешките работи. И ето, бях отново там с баща ми.

— Разпознаха ли те?

— Разбира се — отговори мрачно. — Знаех, че ще ме познаят. Но пазиха поведение. Не казаха нищо за случая, просто допълниха старата сметка към новата.

Опитах се да си представя картинката: пиян възрастен баща, облечен в костюм от три части, който с въртеливи движения разклаща скоча или каквото там пие из чашата си. И Бъни. Изглеждаше малко отпуснат, но това бе отпуснатостта на мускули превърнали се в плът. Едро момче от типа, който играе ръгби в гимназията. Типа син, за който всеки баща тайно си мечтае: добре сложен, с благ характер, не прекалено умен, падащ си по спорта, умеещ да завързва познанства и да разказва изтъркани, пиперливи вицове.

— Баща ти забеляза ли? — попитах.

— Не. Беше пиян-залян. Дори да бях барман в „Оук Бар“ пак нямаше да забележи.

Сервитьорът отново се бе насочил към нас.

— Виж сега, Пружинко се връща — каза Бъни и съсредоточено заби поглед в менюто. — Реши ли какво ще ядеш?

— Какво има в това? — попитах Бъни и се наведох да разгледам питието, донесено му от сервитьора. Беше налято в нещо като малък аквариум, яркочервено на цвят и пълно със сламки, хартиени чадърчета и парченца плодове, стърчащи от всички страни.