Читать «Тайната история» онлайн - страница 333

— Хенри тук ли е?

— Какво става? — по скулите й горяха алени кръгове. — Чарлс е добре, нали? Какво се е случило?

Чарлс. Бях го забравил. С мъка си поемах дъх.

— Не — казах. — Нямам време да обяснявам. Трябва да намерим Хенри. Къде е той?

— Защо?… — и погледна часовника. — Мисля, че е в кабинета на Джулиан.

— При Джулиан?

— Да. Какво става? — попита, когато видя изненадата по лицето ми. — Мисля, че имаше уговорка за два часа.

* * *

Забързах надолу по стълбите, за да подбера Франсис, преди хотелиерът и съпругата му да имат възможност да обменят информация.

— Какво да правим? — попита Франсис на път обратно към училище. — Да чакаме отвън и да следим за него?

— Боя се, че ще го изпуснем. Мисля, че ще е по-добре, ако някой от нас се качи и го изведе.

Франсис запали цигара. Пламъкът на клечката потрепери.

— Може всичко да е наред. Може би Хенри е успял да го вземе.

— Не знам — казах. Но си мислех същото. Ако Хенри видеше винетката, бях почти сигурен, че ще се опита да вземе листа, бях уверен и че ще бъде далеч по-умел в това от нас с Франсис. Освен това, колкото и маловажно да звучеше, Хенри бе любимецът на Джулиан. Ако решеше, можеше да измъкне цялото писмо под претекст, че ще го даде в полицията, за да анализират напечатаното, кой знае какво можеше да измисли?

Франсис ме погледна косо.

— Какво ще направи според теб Джулиан, ако разбере?

— Не знам — и така беше. Перспективата бе толкова немислима, че единствените реакции, които можех да си представя от негова страна, бяха мелодраматични и неправдоподобни. Джулиан умира от сърдечен удар. Джулиан не може да спре да плаче, един съсипан човек.

— Не мога да повярвам, че ще ни предаде.

— Не знам.

— Но той не може да го направи! Той ни обича.

Нищо не казах. Независимо от това какви чувства изпитваше Джулиан към мен, не можех да отрека, че изпитвах към него най-искрена обич и доверие. Моите родители се отдалечаваха от мен все повече и повече — години наред се отдръпваха от мен — и Джулиан се бе превърнал в единствената благосклонна фигура на родител в живота ми, изобщо единственият източник на някаква благосклонност. За мен той бе единственият ми защитник на този свят.

— Това беше грешка — каза Франсис. — Той трябва да го разбере.

— Може би — казах. Не можех да си представя какво би направил, когато разбере, но когато се опитах да си се представя как обяснявам някому цялата катастрофа, осъзнах, че щеше да ни е много по-лесно да обясним на Джулиан, отколкото на някого другиго. Помислих си, че вероятно реакцията му ще е близка до моята. Може би ще погледне на тези убийства като нещо тъжно, безумно, дело на преследвани, колоритно, а не като принципно егоистично и зло деяние, каквото беше. („Правил съм всичко — хвалел се старият Толстой, — дори съм убивал човек.“)

— Сещаш се за онова, което повтаряше Джулиан — каза Франсис.

— Кое?

— За хиндуисткия светец, който можел да избие хиляди на бойното поле, но това не било грях, ако нямал угризения.