Читать «Тайната история» онлайн - страница 331

— Не говориш смислено.

— Ще останем в Монреал няколко дни. Ще продадем колата. После ще вземем автобус за, не знам накъде, Саскачеуан например. Ще отидем на най-невероятното място, което можем да открием.

— Франсис, бих искал да се успокоиш за минута. Мисля, че можем да се справим с това.

— Какво ще правим?

— Ами, според мен, първо трябва да намерим Хенри.

— Хенри? — погледна ме с изумление. — Какво те кара да мислиш, че той ще ни помогне? Толкова е изперкал, че не знае от къде…

— Той няма ли ключ от кабинета на Джулиан?

Замълча за миг.

— Да. Да, мисля, че има. Или поне имаше.

— Виждаш ли. Ще открием Хенри и ще го докараме тук. Ще измисли някакво извинение, за да изкара Джулиан от кабинета. Тогава можем да се промъкнем по задното стълбище с ключа.

Планът беше добър. Единственият проблем бе да открием Хенри, което не се оказа толкова лесно, колкото си мислехме. Нямаше го в апартамента, а колата му не бе пред „Албемарл“, когато минахме оттам.

Върнахме се обратно в студентското градче, за да проверим в библиотеката, а после обратно в „Албемарл“. Този път двамата с Франсис слязохме от колата и влязохме вътре.

Хотел „Албемарл“ бе построен през деветнадесети век като усамотено място за богати болни. Беше сенчест и луксозен, с високи прозорци с щори и голяма, прохладна веранда, но не бе по-голям от някой голям частен дом, въпреки че всички от Ръдиърд Киплинг до Франклин Делано Рузвелт бяха отсядали тук.

— Опита ли при служителя на рецепцията? — попитах Франсис.

— Дори не си го помисляй. Регистрирали са се под измислено име, убеден съм, че Хенри е разказал на хотелиера някаква история, защото когато миналата нощ се опитах да я разпитам, тя веднага млъкна.

— Има ли начин да се промъкнем през фоайето?

— Нямам представа. Майка ми и Крис отсядаха веднъж тук. Хотелът не е голям. Доколкото знам, има само едно стълбище и трябва да минеш край рецепцията, за да стигнеш до него.

— Ами партерът?

— Според мен са на втория етаж. Камила спомена нещо за това, че са носили чантите нагоре. Може да има пожарно стълбище, но не знам как да го открия.

Застанахме на верандата. През вратата с мрежата виждахме тъмното и прохладно фоайе, а зад рецепцията имаше мъж на около шестдесет, очилата му за четене бяха половинки и бяха свалени ниско на носа му, четеше брой на „Бенингтън Банър“.

— С него ли си говорил? — прошепнах.

— Не. Говорих с жена му.

— Виждал ли те е?

— Не.

Бутнах вратата, проврях си главата за миг, а после влязох. Хотелиерът вдигна поглед от вестника и ме огледа презрително от горе до долу. Беше един от онези превзети пенсионери, които човек често вижда в Нова Англия, от онези, които се абонират за списания за антики и мъкнат платнените рекламни торби, които дават като подарък в частните телевизии.

Усмихнах му се най-лъчезарно. Забелязах, че зад рецепцията имаше дъска с ключове. От втория етаж липсваха три ключа — 2-В, — С и — Е, а от третия само един — 3-А.

Изгледа ни смразяващо.