Читать «Тайната история» онлайн - страница 335

Джулиан си сложи очилата и седна. Огледа целия лист, много внимателно, отпред и отзад. Чувах далечен, детски смях някъде отвън. Най-накрая той сгъна писмото и го прибра в джоба си.

— Така — каза той. — Така, така, така.

Това се казва за повечето начеващи лоши събития в живота, но наистина не се бях подготвил за тази възможност. Единственото, което изпитах, докато седях там, не бе страх или угризение, а просто ужасно, смазващо унижение, кошмарен, обагрящ лицето ми в алено срам, какъвто не бях изпитвал от детството си. Онова, което бе още по-лошо, бе видът на Хенри и съзнанието, че той изпитва същото, при това още по-силно от мен. Мразех го, бях толкова бесен, че исках да го убия, но някак си не бях подготвен да го видя такъв.

Никой не каза нищо. Прашинки танцуваха в един слънчев лъч. Помислих си за Камила в „Албемарл“, за Чарлс в болницата и Франсис, който доверчиво чакаше в колата.

— Джулиан — каза Хенри, — мога да обясня.

— Моля те да го направиш — отвърна Джулиан.

Гласът му ме смрази до мозъка на костите. Общото между тях двамата с Хенри бе тази отчетлива студенина в поведението, понякога, когато бях край тях, имах чувството, че температурата пада. Винаги съм смятал, че студенината на Хенри бе негово основно качество, че извираше от него, а тази на Джулиан — проста облицовка на онова, което в същността си бе сърдечен и дружелюбен характер. Ала когато го погледнах сега, видях, че искрата в очите на Джулиан бе механична и бездушна. Сякаш очарователната театрална завеса бе паднала и за първи път го виждах такъв, какъвто бе в действителност: не благият стар мъдрец, не снизходителният и покровителствено настроен родител от мечтите ми, а един двуличник, неспособен да различи доброто от злото, чиито измамни украшения прикриваха едно любопитно, своенравно и безсърдечно същество.

Хенри заговори. Толкова ме болеше, докато го слушах — Хенри! — да се запъва с думите — опасявам се, че затова съзнанието ми е блокирало голяма част от тях. Подхвана съвсем типично, като се опита да се оправдае, но много бързо се препъна в безцветния отблясък на мълчанието на Джулиан. Тогава — все още потрепервам като си спомня — в гласа му се прокрадна една отчаяна, умоляваща нотка.

— Не ми харесваше да те лъжа, разбира се — „не му харесвало!“, все едно говореше за някоя грозна вратовръзка или скучна вечеря! — никога не сме искали да те лъжем, но се налагаше. Това е, чувствах, че се налагаше. Първата история бе нещастен случай и не си струваше да те безпокоим за нея, нали така? Но после, с Бъни… През последните месеци той не бе щастлив човек. Сигурен съм, че го знаеш. Имаше много лични проблеми, проблеми със семейството…

Продължаваше да говори и да говори. Мълчанието на Джулиан бе огромно, арктическо. Черен, бръмчащ шум отекваше в главата ми. „Не мога да издържа, трябва да се махна“ помислих си, но Хенри продължаваше да говори, а аз все така стоях там и се чувствах все по-зле и все повече ми причерняваше, докато слушах гласа на Хенри и наблюдавах изражението по лицето на Джулиан.

Не можех да го понеса и накрая се обърнах да си вървя. Джулиан ме видя.