Читать «Тайната история» онлайн - страница 334

Бях чувал Джулиан да го казва, но никога не бях разбрал какво имаше предвид.

— Ние не сме индуси.

— Ричард — каза Джулиан. Тонът му едновременно ме приветстваше и ми даваше да разбера, че съм избрал лош момент.

— Хенри тук ли е? Трябва да говоря за нещо с него.

Изглеждаше изненадан, но каза:

— Разбира се — и отвори вратата.

Хенри седеше на масата, на която учехме. От страната на прозореца бе и празният стол на Джулиан, придърпан близо до неговия. На масата имаше и други документи, но писмото бе пред тях. Хенри вдигна очи. Не изглеждаше доволен, че ме вижда.

— Хенри, мога ли да говоря с теб?

— Разбира се — отговори той студено.

Обърнах се, за да изляза в коридора, но той не ме последва. Избягваше погледа ми. „Мътните го взели“, помислих си. Мислеше си, че искам да продължа разговора ни от по-рано в градината.

— Би ли излязъл за минута?

— Какво има?

— Трябва да ти кажа нещо.

Погледна ме учудено.

— Имаш предвид, че е нещо, което искаш да ми кажеш насаме?

Щях да го убия. Джулиан възпитано се преструваше, че не следи размяната на реплики, но последната възбуди любопитството му. Стоеше зад своя стол и чакаше.

— О, Боже — каза Джулиан. — Надявам се, че всичко е наред. Да изляза ли?

— О, не, Джулиан — отговори Хенри, като не гледаше към него, а към мен. — Не се притеснявай.

— Всичко наред ли е? — попита Джулиан и мен.

— Да, да. Просто трябва да се видя с Хенри за малко. Важно е.

— Не може ли да почака? — каза Хенри.

Писмото бе разпиляно по масата. С ужас видях как той бавно го разглеждаше, лист по лист като книга и се преструваше, че изучава страниците една по една. Не беше видял винетката. Не знаеше, че е там.

— Хенри, спешно е. Трябва да говоря с теб веднага.

Изненада се от настойчивостта в гласа ми. Спря и се извъртя в стола, за да ме погледне и сега и двамата ме гледаха втренчено. Докато се обръщаше, като част от движението обърна и страницата в ръката си. Сърцето ми се преобърна. Ето я винетката, обърната с лице нагоре. Бял дворец, украсен със сини завъртулки.

— Добре — каза Хенри, а после се обърна към Джулиан. — Извини ме. Ще излезем за малко.

— Разбира се — каза Джулиан. Изглеждаше мрачен и угрижен. — Надявам се, че не се е случило нещо неприятно.

Искаше ми се да се разплача. Хенри ми бе обърнал внимание, но сега нямах нужда от него. Винетката лежеше изложена на масата.

— Какво има? — попита Хенри като не ме изпускаше от поглед.

Бе внимателен, съсредоточен като котка. Джулиан също ме гледаше. Писмото лежеше на масата между тях, точно в полезрението на Джулиан. Само трябваше да сведе очи.

Стрелнах с поглед писмото, а после Хенри. Той веднага разбра, обърна се плавно, но бързо. Не достатъчно бързо обаче, защото за тази част от секундата Джулиан бе погледнал надолу, небрежно, сякаш се бе замислил, но твърде бързо.

Не искам да си спомням за тишината, която последва. Джулиан се наведе напред и дълго гледа винетката на листа. После вдигна страницата и внимателно я огледа. „Екселсиор. Виа Венето.“ Зъбери от синьо мастило. Почувствах се странно олекнал. Главата ми беше напълно празна.