Читать «Тайната история» онлайн - страница 332

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита.

— Моля да ме извините, но дали нашите родители вече са пристигнали от Калифорния?

Изненада се. Отвори книгата за регистрации.

— Как се казват?

— Рейбърн, господин и госпожа Клоук Рейбърн.

— Не виждам такава резервация.

— Не съм сигурен, че са направили такава.

Погледна ме над очилата си.

— По принцип изискваме резервация с депозит, поне четиридесет и осем часа предварително.

— Не мислеха, че ще им трябва по това време на годината.

— Добре, но няма гаранция, че ще има свободна стая за тях, когато пристигнат — отсече той.

Щеше ми се да му кажа, че хотелът му е полупразен и че не виждам гостите да се избиват, за да влязат, но се усмихнах и казах:

— Тогава ще трябва да рискуват. Самолетът им е кацнал в Олбъни по обед. Всеки миг ще пристигнат тук.

— Добре тогава.

— Имате ли нещо против да изчакаме.

Очевидно имаше. Но не можеше да го каже. Кимна и се нацупи, несъмнено си мислеше за лекцията, свързана с резервациите, която щеше да изнесе на родителите ми. А после съвсем показно прошумоля с вестника и се зачете.

Седнахме на един неудобен викториански диван, колкото се може по-далеч от рецепцията.

Франсис не го свърташе на едно място и не спираше да се оглежда.

— Не искам да стоя тук — прошепна той близо до ухото ми, устните му едва мърдаха. — Страхувам се, че съпругата ще се върне.

— Този човек е непоносим, нали?

— Тя е още по-отвратителна.

Хотелиерът демонстративно не гледаше към нас. Всъщност ни беше обърнал гръб. Сложих ръка на рамото на Франсис.

— Веднага се връщам — прошепнах. — Кажи му, че съм отишъл да търся мъжката тоалетна.

Стълбите бяха покрити с килими и успях да се изкача без да вдигам много шум. Тръгнах бързо по коридора и видях 2-С и 2-В. Вратите бяха бели и не вещаеха нищо добро, но сега не беше моментът да се колебая. Почуках на 2-С. Никакъв отговор. Почуках отново, този път по-силно.

— Камила?

Тогава в 2-Е, която се намираше надолу по коридора, едно кученце започна да вдига невъобразим шум. „Нищо“ рекох си и точно щях да почукам на третата врата, когато тя изведнъж се отвори и пред мен се появи жена на средна възраст в пола за голф.

— Извинявайте — каза тя, — търсите ли някого?

Странно, мислех си, докато тичах нагоре по стълбите, но имах предчувствие, че ще бъдат на последния етаж. В коридора минах край кльощава шейсетинагодишна жена, облечена в басмена рокля. Тя носеше очила с широки рогови рамки и имаше остро, злобно лице като на пудел. Бе понесла купчина сгънати хавлии.

— Чакай! — извика. — Накъде си тръгнал?

Но вече я бях подминал и думках на вратата на 3-А.

— Камила! — изкрещях. — Аз съм, Ричард! Пусни ме!

И тогава като по чудо се появи тя: слънчевата светлина струеше зад нея и се разстилаше из коридора, беше боса и примигваше от изненада.

— Здравей — каза, — здравей! Какво правиш тук!

Зад гърба си чух гласа на жената на хотелиера:

— Какво си мислиш, че правиш тук? Кой си ти?

— Всичко е наред — каза Камила.

Бях останал без дъх.

— Пусни ме да вляза — задъхвах се.

Тя затвори вратата зад мен. Стаята беше красива — дъбова ламперия, камина, а в другата стая видях само едно легло, в чийто край бяха сритани завивките…