Читать «Тайната история» онлайн - страница 330

Джулиан смяташе, че писмото е фалшификат. Това бе очевидно. Но ако видеше винетката на писмото, щяхме да бъдем разкрити, защото и той знаеше, че Бъни и Хенри бяха отседнали за няколко седмици в „Екселсиор“. Най-доброто, на което можехме да се надяваме бе, че просто ще изхвърли писмото, без да го показва на никого другиго или да го разучава допълнително. Но Джулиан харесваше интригите и потайността, а това бе нещо, което щеше да го накара да прави различни предположения дни наред. („Не. Може ли да е член на академичното тяло? Мислите ли?“) Не спирах да мисля за нещо, което бе споменал по-рано, че щял да го покаже на ректора. По някакъв начин трябваше да го вземем. Може би да проникнем в кабинета му. Но дори да предположехме, че го бе оставил там, при това на място, където щяхме да го намерим, все пак трябваше да чакаме шест-седем часа.

Пих доста по време на обяда, но до края все още бях нервен, така че с десерта си поръчах коняк вместо кафе. Франсис се измъква два пъти, за да говори по телефона. Знаех, че се опитва да се свърже с Хенри, за да го накара да отиде до кабинета и да отмъкне писмото, докато държахме Джулиан пленник в „Брасери“. От напрегнатите му усмивки, когато се връщах, разбирах, че не успяваше. Хрумна ми една идея, след като се върна за втори път — след като можеше да се измъкне до телефона, защо просто не излезеше през задния вход, не се качеше в колата и не го вземеше сам? Щях да се измъкна и сам да го направя, но ключовете от колата не бяха в мен. Франсис вече плащаше сметката и беше прекалено късно, когато се сетих, че трябваше да кажа, че съм забравил нещо в колата, ключовете ми трябват, за да отключа и да го взема.

По пътя обратно към училище, сред натегнатата тишина осъзнах, че нещото, на което винаги бяхме разчитали, бе способността ни да общуваме тайно, когато си поискаме. Преди винаги, когато се налагаше спешно, под формата на афоризъм или цитат можехме да подхвърлим нещо на гръцки. Но сега бе невъзможно.

Джулиан не ни покани обратно в кабинета си. Гледахме го как върви по алеята и му махнахме, когато се обърна при задния вход за Лицея. Вече бе един и половина следобед.

След като изчезна, поседяхме малко в автомобила, напълно неподвижни. Дружеската усмивка за довиждане на Франсис бе изчезнала от лицето му. Изведнъж, с ярост, която ме изплаши, той се наведе напред и блъсна челото си във волана.

— Мамка му! — изкрещя. — Мамка му! Мамка му!

Хванах го за ръката и го разтърсих.

— Млъквай — казах.

— О, мамка му — изрева той и отметна глава назад, дланите му бяха притиснати към слепоочията. — Мамка му. Свърши се, Ричард.

— Млъквай.

— Свърши се. Това беше. Отиваме в затвора.

— Млъквай — казах отново. Странно, но паниката му ме бе отрезвила. — Трябва да измислим какво да правим.

— Виж — каза Франсис, — нека просто да заминем. Ако потеглим сега, докато се свечери ще бъдем в Монреал. Никой никога няма да ни открие.