Читать «Тайната история» онлайн - страница 329

По-късно, обхванал глава с ръце Хенри ни каза, че в деня преди да умре Бъни поискал от него да му купи нова кутия с принадлежности за писане. Била скъпа работа, кремава на цвят, внос от Англия, най-доброто, с което разполагал магазина в града.

— Само ако му я бях купил — каза той. — Поиска ми я поне половин дузина пъти. Аз пък си мислех, че няма кой знае какъв смисъл, нали разбирате, че…

Листът от „Екселсиор“ не бе особено плътен или хубав. Хенри предположи, най-вероятно правилно, че Бъни бе стигнал до дъното на кутията, ровил е по бюрото си и го е открил, приблизително еднакъв по размер, само го е обърнал, за да използва гърба.

Опитах се да не го гледам, но листът продължаваше да се промъква в полезрението ми. Дворец, изрисуван със синьо мастило, с пищен шрифт като от италианско меню. Сини ръбове на хартията. Човек не можеше да го сбърка.

— Ако трябва да съм искрен — поде Джулиан, — дори не го довърших. Очевидно е, че авторът му е доста нестабилен психически. Разбира се, не го твърдя, но мисля, че е било написано от друг студент, нали така?

— Не си представям член на преподавателското тяло да напише подобно нещо, ако това имаш предвид — каза Франсис и обърна листа с винетката обратно. Не се спогледахме. Знаех точно какво си мислеше „Как да откраднем тази страница? Как можем да я измъкнем?“

Приближих се до прозореца, за да отвлека вниманието на Джулиан.

— Прекрасен ден, нали? — казах аз, обърнал гръб и на двамата. — Човек почти няма да повярва, че преди по-малко от месец земята бе покрита със сняг… — продължих да дрънкам, като почти не съзнавах какво говоря и се боях да погледна назад.

— Да — отвърна вежливо Джулиан, но гласът му не дойде от там, от където очаквах, а от малко по-далеч, близо до библиотеката. Обърнах се и видях, че си облича палтото. От изражението по лицето на Франсис разбрах, че не е успял. Беше полуизвърнат и наблюдаваше Джулиан с крайчеца на окото си. Той се обърна, за да се изкашля и за миг ми се стори, че щеше да успее да го измъкне, но едва бе издърпал страницата, когато Джулиан се обърна, Франсис нямаше друг избор освен небрежно да я върне на мястото й, сякаш страниците се бяха разбъркали и просто ги подреждаше.

Джулиан бе до вратата и ни се усмихна:

— Готови ли сте, момчета?

— Разбира се — отговори Франсис с повече ентусиазъм, отколкото знаех, че изпитваше. Остави писмото, сгънато, обратно на масата и двамата последвахме Джулиан, усмихвахме се и разговаряхме, въпреки че виждах напрежението в раменете на Франсис, а от чувство на безсилие аз хапех долната си устна.

Обядът беше окаяна работа. Почти нищо не помня от него, освен че денят бе много светъл, седяхме на маса, която бе прекалено близо до прозореца и блясъкът в очите ми само увеличаваше объркването и тревогата ми. През цялото време говорехме за писмото, писмото, писмото. Дали онзи, който го е изпратил, има зъб на Джулиан? Или пък някой се гневеше на нас? Франсис се държеше повече от мен, но обръщаше чашите с вино една след друга, а по челото му бе избила ситна пот.