Читать «Тайната история» онлайн - страница 328

Самото писмо бе несвързано, неясно и — така установи изненаданият ми поглед — без съмнение истинско. Прехвърлих го набързо и помня от него толкова малко, че не съм в състояние да го възпроизведа, но помня как си помислих, че ако Бъни го е писал, значи е бил много по-близо до нервния срив, отколкото сме си мислели. Беше пълно с обиди от най-различен вид, които бе трудно да си представя, че Бъни би използвал в писмо до Джулиан дори и при най-тежките обстоятелства. Не беше подписано, но имаше няколко ясни препратки, които ясно даваха да се разбере, че Бъни Коркоран или някой, представящ се за него, бе авторът. Беше с лош правопис, което за щастие не говореше почти нищо на Джулиан, тъй като Бъни пишеше толкова зле, че обикновено някой от нас преглеждаше работата му, преди да я предаде. Ако не бе препратката към убийството в Батънкил, дори аз щях да се усъмня в авторството на писмото, толкова изопачено и параноично бе то. „Той“ — (това бе Хенри, или поне така се казваше в писмото до един момент) — „е едно шибано Чудовище. Убил е човек и иска и Мен да убие. Всички са в играта. Мъжът, когото убиха през октомври, в окръг Батънкил. Казваше се Макрий. Мисля, че са го пребили до смърт, ама не съм сигурен.“ Имаше и други обвинения — някои от тях верни (сексуалните контакти на близнаците), други — не. Но всички бяха толкова безумни, че само дискредитираха писмото като цяло. Никъде не се споменаваше моето име. Писмото имаше отчаян, пиянски тон, който не ми бе непознат. Но това ми хрумна доста по-късно. Сега смятам, че навремето е отишъл в денонощната читалня и е написал писмото през същата онази вечер, когато дойде пиян в стаята ми, неизвестно дали е преди или след това, вероятно след, от което следва, че е било чист късмет да не се натъкнем един на друг, когато се бях запътил към факултета по естествени науки, за да се обадя на Хенри. Помня само още едно нещо и това бе заключителният ред, това бе и единственото, което видях и което предизвика силна болка у мен: „Моля те да ми Помогнеш, ето защо ти пиша, ти си единственият, който може.“

— Ами не знам кой го е написал — каза накрая Франсис, тонът му бе небрежен и напълно нормален. — Но, който и да е той, със сигурност не може да пише правилно.

Джулиан се разсмя. У него явно нямаше и следа от съмнение, че писмото би могло да е истинско.

Франсис взе писмото и заразглежда замислено страниците. Спря се на предпоследния лист, който бе малко по-различен на цвят от останалите и го обърна лениво.

— Изглежда, че… — започна и спря.

— Изглежда че какво? — любезно попита Джулиан.

Франсис се поколеба за миг, преди да продължи.

— Изглежда, че който и да го е написал, има нужда от нова лента за машината — каза той, но не това си мислеше, или пък аз. Не това се канеше да каже. То бе родено спонтанно в съзнанието му, когато бе обърнал несъвпадащия лист и тогава двамата видяхме с ужас, какво имаше на гърба му. Беше лист хартия от хотел, гравиран в горната част с адреса и винетката на „Екселсиор“ — хотелът, в който Бъни и Хенри бяха отседнали в Рим.