Читать «Тайната история» онлайн - страница 327

— Какво писмо? — попита Франсис и се наведе по-близо до него. — От кого е?

— От Бъни — каза Джулиан.

Ужасът се заби като остър нож дълбоко в сърцето ми. Зяпнахме го, безмълвни. Джулиан ни се усмихна, като остави една драматична пауза, за да може недоумението ни да разцъфти напълно.

— Разбира се, то не е наистина от Едмънд. Фалшификат е, при това не много добре направен. Писмото е написано на машина, няма подпис или дата. А това не изглежда твърде достоверно, нали?

Франсис намери сили да продума:

— Написано на машина?

— Да.

— Бъни нямаше пишеща машина.

— Да, той беше мой студент почти четири години и никога не ми е предавал нещо напечатано на машина. Доколкото знам, той изобщо не знаеше да пише на машина. Нали? — погледна ни Джулиан изпитателно.

— Не — отговори Франсис сериозно и замислено след кратка пауза, — не, мисля че имаш право — аз също потвърдих тази мисъл, макар и двамата с Франсис да знаехме, че Бъни можеше да пише на машина. Нямаше своя машина, което си бе самата истина, но често заемаше тази на Франсис или използваше някоя от заяждащите механични машини в библиотеката. Не бихме го изтъкнали, но никой от нас никога не бе предавал нещо напечатано на Джулиан. Причината за това бе проста. Не беше възможно да пишеш на гръцки с англоезична машина. Хенри имаше малка гръцка преносима машина, която бе купил по време на ваканцията си на Миконос, но никога не я използваше, защото, както ми бе обяснил, клавиатурата била подредена различно от английската и му отнемало пет минути да напише името си.

— Ужасно тъжно е, когато някой се опитва да изиграе такъв номер — каза Джулиан. — Не мога да си представя кой би направил подобно нещо.

— Колко време е седяло в пощенската кутия? — попита Франсис. — Знаеш ли?

— Това е друг въпрос — отговори Джулиан. — Може да е било пъхнато по всяко време. Секретарката каза, че синът на господин Морз не бил идвал да прибира пощата на баща си от март. Което, разбира се, не означава, че не е могло да бъде оставено и вчера — посочи плика на масата. — Виж, на него е напечатано само името ми, няма обратен адрес, дата, нито пък пощенска марка. Очевидно е работа на някой маниак. Работата обаче е там, че не мога да си представя кой би искал да си прави толкова жестока шега. Почти ми се прииска да кажа на ректора, въпреки че, Бог ми е свидетел, след цялата шумотевица не искам отново да разбунвам нещата.

Сега, когато първият ужасяващ шок бе отминал, започнах да дишам по-леко.

— Какво пише в него? — попитах.

Джулиан сви рамене.

— Ако искаш, можеш да го прочетеш.

Взех писмото. Франсис гледаше през рамото ми. Беше написано с широка разредка, на пет-шест малки страници, някои от които приличаха на хартията за писане, която имаше Бъни. Листата бяха горе-долу еднакви по формат, но не всички съвпадаха. По това как лентата бе отпечатала някоя буква — понякога наполовина червена, наполовина черна — прецених, че писмото бе писано на машината в денонощната читалня.