Читать «Тайната история» онлайн - страница 326

— Сега трябва да се прибирам вътре.

Гледах го как окачва ножиците на една кукичка, а после се отдалечава. Мислех си, че накрая ще се обърне и ще каже нещо, ще се сбогува. Но не го направи. Влезе вътре. Вратата се затвори зад него.

Апартаментът на Франсис бе тъмен, през процепите на щорите се процеждаха остри като бръснач струи светлина. Той спеше. Жилището миришеше на кисело и пепел. В чаша от джин плуваха фасове. Върху лака на нощната масичка до леглото му имаше черно, изгорено петно.

Дръпнах щорите, за да влезе малко светлина. Той разтърка очи и ме нарече с непознато име. После ме позна.

— А — лицето му бе изкривено и бледо като на албинос. — Ти си бил. Какво правиш тук?

Напомних му, че се бяхме уговорили да посетим Чарлс.

— Кой ден е?

— Петък.

— Петък — и се стовари обратно в леглото. — Мразя петъците. Средите също. Лош късмет. Едно от печалните тайнства на молитвената броеница190.

Лежеше в леглото, загледан в тавана. А после каза:

— Нямаш ли усещането, че ще се случи нещо наистина ужасно?

Разтревожих се.

— Не — отвърнах отбранително, въпреки че това далеч не отговаряше на истината. — Какво мислиш, че ще се случи?

— Не знам — каза без да помръдва. — Може и да греша.

— Трябва да отвориш един прозорец. Тук смърди.

— Не ми пука. Не мога да усетя. Синусите ми са се възпалили — той заопипва апатично с една ръка нощната масичка за цигарите. — Боже, толкова съм потиснат. Ако точно сега видя Чарлс, няма да го понеса.

— Трябва да тръгваме.

— Колко е часът?

— Около единадесет.

Няколко секунди не каза нищо, а после проговори:

— Виж сега. Имам идея. Нека отидем да обядваме. После ще отидем при него.

— През цялото време ще се притесняваме за това.

— Ами да поканим Джулиан. Обзалагам се, че ще дойде.

— Защо искаш да каниш Джулиан?

— Потиснат съм. А и винаги е приятно да го видиш — претърколи се по корем. — А може и да не е. Не зная.

Джулиан отвори вратата, така, както го бе направил още първия път, когато бях почукал на нея — едва я открехна, но когато видя кой е, я отвори широко. Франсис веднага го попита дали иска да обядва с нас.

— Разбира се. Ще съм очарован — разсмя се той. — Сутринта беше наистина необичайна. Много особена. Ще ви разкажа по пътя.

Неща, които според определението на Джулиан бяха необичайни, често се оказваха най-обикновени. По свой избор той имаше толкова ограничени контакти с външния свят, че често смяташе обичайното за странно: банкоматът например или нещо ново и отличително в магазина — като тестени храни във формата на вампири, или неохладено кисело мляко, което продаваха в кенове. Всички с наслада слушахме за тези негови малки набези в двадесети век, така че с Франсис настояхме да ни разкаже какво му се бе случило.

— Ами, току-що секретарката на катедрата по литература и лингвистика бе тук — подхвана той. — Донесе ми писмо. В канцеларията имат кутии за входяща и изходяща кореспонденция, човек може да оставя неща, които трябва да бъдат напечатани или пък да си взема съобщенията от там, въпреки че аз никога не го правя. Всеки, с когото имам и най-малкото желание да си говоря, знае къде да ме намери. Това писмо — посочи го, а то лежеше на масата до очилата му за четене, — което е за мен, някак си се оказало в кутията на някой си господин Морз, който явно е в академичен отпуск191. Тази сутрин синът му се отбил да прибере пощата и открил, че това писмо погрешно е оставено в отделението на баща му.