Читать «Тайната история» онлайн - страница 325

Най-после той тихо каза:

— Кажи ми.

Напрежението в погледа му ме изплаши.

— Какво?

— Не си способен да изпитваш силни чувства към другите, нали?

Останах слисан.

— За какво говориш? Разбира се, че изпитвам.

— Така ли? — погледна ме учудено. — Не ми се вярва. Няма значение — каза след дълга и напрегната пауза. — Аз също.

— Какво се опитваш да кажеш?

Сви рамене.

— Нищо. Може би само това, че през по-голямата си част животът ми е бил банален и безцветен. Мъртвешки, искам да кажа. За мен светът винаги е бил празно място. Чувствах се мъртъв с всичко, което правех — изтупа пръстта от ръцете си. — Но после всичко се промени. В нощта, когато убих онзи човек.

Бях отвратен, както и леко изплашен от едно толкова открито споменаване на нещо, за което по взаимно съгласие и почти изключително се говореше с кодове, с определени фрази и десетки различни евфемизми.

— Това бе най-важната нощ в живота ми — продължи той спокойно. — Тя ми позволи да правя онова, което винаги съм искал най-много.

— Което е?

— Да живея, без да се замислям.

Пчелите жужаха силно в орловия нокът. Обърна се към розовия храст, разреждаше най-малките разклонения при върха.

— Преди бях парализиран, при това без наистина да го съзнавам — каза той. — Така беше, защото размишлявах прекалено много, прекалено много живеех в съзнанието си. Беше ми трудно да вземам решения. Чувствах се обездвижен.

— А сега?

— Сега, сега знам, че мога да направя всичко, което пожелая — погледна ме. — И ако не бъркам, самият ти си изпитал нещо подобно.

— Не разбирам за какво говориш.

— Напротив, мисля, че разбираш. Бушуването на силата и насладата, на увереността, на контрола. Това внезапно усещане за богатството на света. За неговите безкрайни възможности.

Говореше за клисурата. И за мой ужас осъзнах, че до известна степен имаше право. Колкото и втрещяващо да бе, не можеше да се отрече, че убийството на Бъни бе превърнало всички последвали събития в един ярък цветен филм. Въпреки че тази прозрачност на визията често опъваше нервите до скъсване, не можеше да се отрече, че усещането бе доста приятно.

— Не разбирам какво общо може да има това с всичко останало — казах на гърба му.

— Аз също не съм сигурен, че разбирам — прецени равновесието на храста и после махна много внимателно още едно разклонение в средата. — С изключение на това, че няма много неща, които да имат толкова голямо значение. Последните шест месеца ясно го показаха. Напоследък ми се струва важно да открия малкото неща, които имат. Това е всичко.

Каза го и се отдалечи.

— Ето — каза най-после, — как мислиш, дали така е добре? Или трябва да го отворя още в средата?

— Хенри, чуй ме.

— Не искам да режа прекалено много — каза той отнесено. — Трябваше да го направя преди месец. Разклоненията сълзят, когато се прави толкова късно, но както казват, по-добре късно, отколкото никога.

— Хенри. Моля те — бях на ръба да се разплача. — Какво ти става? Полудя ли? Не разбираш ли какво става?

Изправи се и избърса ръцете в панталоните си.