Читать «Тайната история» онлайн - страница 318

— Трябва да можем да направим нещо — казах накрая.

— Мисля, че е по-добре да стоим настрана.

— Не можеш да ме убедиш, че ако знаеше колко е болен, нямаше след пет минути да е в болницата.

— Не се шегувам — каза Франсис. — Мисля, че е по-добре и двамата да стоим настрана.

— Защо?

Но той само запали още една цигара и отказа да каже каквото и да било, независимо от това как го въртях.

Когато се върнах в стаята си, открих Камила, която седеше на бюрото и четеше книга.

— Здравей — каза тя и вдигна поглед. — Вратата ти беше отключена. Дано нямаш нищо против.

Когато я видях, все едно че ме удари ток. Най-неочаквано ме обзе гняв. Вятърът навяваше дъжд през мрежата, та прекосих стаята, за да затворя прозореца.

— Какво правиш тук?

— Исках да говоря с теб.

— За какво?

— За брат ми.

— Защо не отидеш да го видиш в болницата?

Остави книгата, „О, колко е прекрасна“, помислих си безпомощно. Обичах я, обичах самия образ, който виждах — беше облечена с пуловер от кашмир в пастелно сиво и зелено, а сивите й очи имаха бляскав оттенък на сивозелена глазура.

— Мислиш, че трябва да вземеш страна — каза тя. — Но не е така.

— Не вземам страна. Само си мисля, че каквото и да правиш, си избрала лош момент.

— А кой момент би бил подходящ? — попита. — Искам да видиш нещо. Виж.

Вдигна кичур светла коса над слепоочието си. Под него имаше проскубано петно с големината на четвърт долар, очевидно някой бе изскубнал косата й из корен. Бях прекалено изненадан, за да кажа нещо.

— И това — вдигна ръкава на пуловера. Китката й бе подута и леко потъмняла, но онова, което ме ужаси бе малко, гадно изгаряне от вътрешната страна на ръката — изгаряне с цигара, вдълбано дълбоко и грозно върху бледата като слонова кост плът.

Трябваше ми миг, докато успея да проговоря.

— Боже Господи, Камила! Чарлс ли го направи?

Тя свали ръкава.

— Разбираш ли какво имам предвид? — гласът й бе лишен от чувства, изражението й внимателно, почти иронично.

— От колко време продължава така?

Пренебрегна въпроса ми.

— Познавам Чарлс. Познавам го по-добре от теб. Точно сега е много по-разумно да стоя далеч от него.

— Чия идея бе да отседнеш в „Албемарл“?

— На Хенри.

— Той как се вписва в това?

Тя не отговори.

Ужасна мисъл ми мина през ума.

— Не той ти е причинил това, нали?

Погледна ме изненадано.

— Не. От къде ти хрумна?

— От къде да знам какво да мисля?

Слънцето изведнъж се подаде иззад един дъждовен облак и заля стаята с ярка светлина, която потреперваше по стените като вода. Лицето на Камила грейна в ярка руменина. Една ужасна сладост заклокочи в мен. За миг всичко — огледалото, тавана, пода — бе неопетнено и бляскаво като сън. Изпитах бушуващо, почти неустоимо желание да сграбча Камила за наранената китка, да извия ръката й зад гърба, докато не извика от болка, да я хвърля на леглото си, да я удуша, да я изнасиля, да направя не знам още какво с нея. И тогава облакът отново покри слънцето и животът се отля от всичко.