Читать «Тайната история» онлайн - страница 316

— Какво искаш да кажеш? — попита Франсис. — Искаш да го вкарат в отрезвителното ли? Знаеш ли какво е? Майка ми не беше на себе си, когато за първи път се отказа от пиенето. Привиждаха й се неща. Бореше се със сестрата и крещеше с цяло гърло откачени неща.

— Не ми се ще да мисля, какво ще стане, ако Чарлс се озове в отрезвителното в болницата „Катамаунт Мемориъл“ — каза Хенри. Приближи се до нощната масичка и извади бутилката, която бе пълна по-малко от половината. — Тази трудно ще я скрие — каза той, като я държеше за гърлото.

— Можем да я прелеем в нещо друго — предложи Франсис.

— Според мен най-лесно ще бъде, ако му купим нова. Тогава вероятността да се разтече навсякъде е най-малка. Ако пък му вземем една от плоските, съвсем лесно ще я държи под възглавницата си.

Сутринта бе дъжделива, сива и заоблачена. Хенри не дойде с нас до болницата. Оставихме го пред апартамента му, измисли си някакво достатъчно убедително извинение, което не помня. На излизане от колата ми подаде банкнота от сто долара.

— Ето. Поздрави Чарлс от мен. Ще му купиш ли цветя или нещо друго?

Погледнах банкнотата, останах за миг без думи. Франсис я грабна от ръката ми и му я върна.

— Стига, Хенри — каза той с гняв, който ме изненада. — Престани.

— Искам да я вземеш.

— Добре. От нас се очаква да му купим цветя за сто долара.

— Не забравяйте да се отбиете в магазина за алкохол — студено каза Хенри. — С остатъка от парите правете каквото искате. Ако искате, просто му дайте рестото. Не ми пука.

Отново ми бутна парите и затвори вратата на автомобила с леко изщракване, в което имаше повече презрение, отколкото ако я бе затръшнал. Гледах как изправеният му квадратен гръб изчезва по алеята.

Купихме на Чарлс „Къти Сарк“ в плоска бутилка, кошница с плодове, кутия петифури и китайски шах. Вместо да изкупим запасите от карамфили за деня в цветарския магазин, взехме една орхидея на жълти и червеникавокафяви петна в червена глинена саксия.

По пътя към болницата разпитах Франсис какво се бе случило през почивните дни.

— Прекалено е разстройващо. Сега не искам да говоря за това. Видях я. У Хенри.

— Как е тя?

— Добре е. Малко угрижена, но като цяло е добре. Каза, че не искала Чарлс да знае къде е и това било всичко. Иска ми се да можех да говоря с нея насаме, но разбира се, Хенри не излезе от стаята и за секунда — той бръкна неспокойно в джоба си за цигарите. — Може да ти звучи налудничаво, но бях малко разтревожен, знаеш ли? Че нещо й се е случило.

Нищо не казах. Същата мисъл ми бе минала през ума неведнъж.

— Искам да кажа, не че съм си помислил, че Хенри ще я убие или нещо такова, но знаеш ли… беше странно. Така, както изчезна, без да каже на никого нищо. Аз… — поклати глава. — Не ми е приятно да го споменавам, но понякога се чудя за Хенри. Особено с неща като… ами нали се сещаш какво имам предвид?

Не му отговорих. Всъщност много добре знаех какво иска да каже. Но то беше прекалено ужасно, за да може някой от нас да се изправи и да го изрече.

Чарлс бе в стая с още един човек. Леглото му бе по-близо до прозореца и една завеса го отделяше от другия в стаята, за когото установихме, че е началникът на пощата в окръг Хампдън и бе там за операция на простатата. От неговата страна имаше много кошници с цветя, доставени от куриерската фирма и сълзливо сантиментални картички, желаещи му бързо оздравяване, залепени по стената. Беше се подпрял в леглото и говореше с някакви свои шумни роднини: носеше се миризма на храна, смях, всичко бе весело и уютно. След нас с Франсис се домъкнаха още посетители, които поспираха за миг, за да надникнат любопитно зад завесата към Чарлс, който мълчеше, сам и проснат по гръб със система в ръката. Лицето му бе подпухнало, кожата — груба и грапава на вид, а по нея бе избил някакъв обрив. Косата му бе толкова мръсна, че изглеждаше кафява. Гледаше анимационни филмчета по телевизията, жестоки филмчета, в които малки животинчета, прилични на невестулки, разбиваха коли и се удряха едно друго по главите.