Читать «Тайната история» онлайн - страница 320

Дона Тарт

Валя през целия ден и цялата нощ. Взех няколко приспивателни и отидох на кино — японски филм, който изобщо не можах да проследя. Героите бродеха из празни стаи, никой не говореше, минути наред не се чуваше нищо освен съскането на прожекционния апарат и трополенето на дъжда по покрива. Като изключим някаква смътна мъжка фигура отзад, салонът бе празен. Прашинки се носеха из лъча на проектора. Когато излязох валеше, нямаше звезди, небето бе черно като тавана на киното. Светлините на тентата се разливаха по мокрия тротоар в дълги бели лъчи. Върнах се обратно зад стъклените врати в покритото с килим и миришещо на пуканки фоайе, за да изчакам таксито. Обадих се на Чарлс от монетния телефон, но от централата на болницата не искаха да ме свържат, часовете за посещения бяха свършили, каза телефонистката и всички спели. Все още спорех с нея, когато до тротоара отби таксито, предните му фарове осветяваха дълги струи дъжд, а гумите му вдигаха ниски ветрила от вода.

През онази нощ отново сънувах стълбите. Това бе сън, който бях сънувал често през зимата, но от тогава много рядко ме бе спохождал. Отново бях на железните стълби на Лео, изядени от ръждата и без перила, само че този път те слизаха надолу към тъмната безкрайност, а стъпалата бяха с различна големина — някои от тях бяха високи, други тесни, колкото дължината на обувката ми. От двете страни не се виждаше дъното. Не знам защо, но трябваше да бързам, въпреки че се боях да не падна. Надолу и надолу. Стълбите ставаха все по-опасни, докато накрая вече изобщо не бяха стълби. Далеч надолу — по някаква причина това винаги бе най-ужасяващото от всичко — някакъв мъж слизаше по тях, далеч пред мен, вървеше наистина бързо…

Събудих се около четири и не можах да заспя. Бях взел прекалено много от успокоителните на госпожа Коркоран и те започваха да дават обратен ефект, вече ги пиех и през деня, но не ме хващаха. Станах от леглото и седнах до прозореца. Усещах ударите на сърцето във върховете на пръстите си. Отвъд тъмните прозорци, отвъд призрачното ми отражение в стъклото („Защо си тъй блед и изнурен, лековерни обожателю?“188), чух вятъра в дърветата, почувствах как хълмовете се скупчват край мен в тъмнината.

Щеше ми се да мога да спра да мисля. Но всякакви неща бяха започнали да ми идват наум. Например: защо Хенри ме бе въвлякъл в това едва преди два месеца, макар че ми се струваше преди години, цял един живот? Защото сега ми беше ясно, че решението му да ми каже, бе премерен ход. Беше се обърнал към моята суета, бе ме оставил да си мисля, че бях разгадал всичко сам („Браво на теб“ бе казал и се бе облегнал на стола. Все още помня изражението на лицето му, когато го каза „Браво на теб, ти си точно толкова умен, колкото си мислех.“) Бях се наперил в отблясъка на похвалата му, а всъщност той ме бе повел за носа, като през целия път ме бе придумвал и ласкал, но чак сега го виждах, тогава бях прекалено суетен, за да го осъзная. Вероятно — мисълта пролази по мен като студена пот — може би дори първоначалните ми, случайни открития бяха режисирани. Например речникът, който не бе на мястото си: дали пък Хенри не го бе откраднал, знаейки, че ще се върна за него? Ами тънещият в безпорядък апартамент, в който със сигурност щях да вляза? Номерата на полета и т.н., които съвсем умишлено бяха оставени до телефона, сега поне така ми се струваше. Двете неща бяха недоглеждания, крайно нетипични за Хенри. Вероятно бе искал да разбера. Вероятно бе предвидил, съвсем правилно, тази страхливост, този отвратителен стаден инстинкт, който щеше да ми позволи да направя крачката, без да се поколебая.