Читать «Тайната история» онлайн - страница 315

Видях как очите на Франсис широко се отвориха. За миг и аз бях изненадан, но после осъзнах, че Джулиан бе предположил, съвсем естествено, разбира се, че тя е в болницата с Чарлс.

Джулиан сбърчи вежди.

— Какво има? — попита.

Абсолютната тишина, с която бе посрещнат въпроса му, го накара да се усмихне.

— Човек не трябва да се отнася прекалено спартански към тези неща — каза той мило след доста дълго време и изпитах благодарност, когато разбрах, че както обикновено проектираше собствената си изискана интерпретация върху настъпилото объркване. — Едмънд ви бе приятел. Аз също много тъжа за кончината му. Но мисля, че се поболявате от мъка заради това, а така не само не му помагате, но и наранявате себе си. Освен това, дали пък смъртта е чак толкова ужасяващо нещо? Струва ви се ужасно, защото сте млади, кой би могъл да каже, че сега на него не му е по-добре, отколкото на вас? Или че, ако смъртта е пътуване към друго място, няма да го видите отново?

Отвори речника и затърси нещо.

— Няма смисъл да се страхувате от неща, за които нищо не знаете. Вие сте като деца. Боите се от тъмнината.

Франсис не беше с колата, така че след часовете накарах Хенри да ме откара до апартамента на Чарлс. Дойде и Франсис, който бе нервен и напрегнат, пушеше цигара от цигара и крачеше из коридора, аз събирах нещата на Чарлс, а Хенри стоеше на вратата на спалнята и ме наблюдаваше мълчаливо и безизразно, очите му ме следваха с отнесена пресметливост, което напълно изключваше възможността да го питам за Камила — твърдо бях решил да го направя в мига, когато останехме насаме — или пък да го питам за каквото и да било друго.

Взех книгата, хартията за писма, халата. Поколебах се над уискито.

— Какво става? — попита Хенри.

Върнах бутилката в шкафа и го затворих.

— Нищо — отговорих. Знаех, че Чарлс ще бъде бесен. Трябваше да измисля добро извинение.

Хенри кимна по посока на шкафа.

— Той ли те помоли да му я занесеш?

Не бях в настроение да обсъждам с Хенри личните дела на Чарлс.

— Поиска ми и цигари, но не мисля, че трябва да му ги нося.

Франсис крачеше из коридора, кръстосваше напред-назад като неспокойна котка, но по време на тази размяна на реплики бе спрял пред вратата. Видях го как стрелва Хенри с очи бързо и разтревожено.

— Ами, знаеш ли…? — поде колебливо.

Хенри се обърна към мен:

— Ако иска бутилката, тогава според мен ще е по-добре да му я занесеш.

Тонът му ме раздразни.

— Той е болен — казах. — Дори не си го виждал. Ако си мислиш, че му правиш услуга като…

— Ричард, той има право — подхвана нервно Франсис, изтръсквайки пепелта от цигарата в свитата си на шепа длан. — Разбирам малко от тези неща. Понякога, когато пиеш, е опасно да спреш съвсем рязко. Поболява те. Хората умират от това.

Бях шокиран от това. Пиенето на Чарлс никога не ми се бе струвало чак толкова тежко. Но не отговорих нищо на думите му, а просто добавих:

— Добре, след като е толкова зле, болницата ще му се отрази добре, нали?