Читать «Тайната история» онлайн - страница 314

Не можах да не се изсмея. Така или иначе тя не ми позволи да го видя, каза, че искала да му вземе кръв преди лаборантите да си тръгнат, и аз подкарах към апартамента на близнаците, за да му взема оттам някои неща. Жилището бе почти злокобно чисто. Взех пижама, четка за зъби, комплект за бръснене и няколко книги с меки корици на П. Дж. Удхаус — надявах се да го поразвеселят — и оставих куфара на регистратурата.

Рано на следващата сутрин, точно преди да тръгна за часа по гръцки, Джуди почука на вратата и ми каза, че ме търсят по телефона. Мислех, че е Франсис или Хенри, защото миналата нощ неколкократно се бях опитал да се свържа с тях, или пък дори Камила, но се оказа Чарлс.

— Здравей. Как се чувстваш?

— А, много добре — гласът му бе странен, с насилена нотка на веселост. — Доста е приятно тук. Благодаря, че си ми донесъл куфара.

— Няма за какво. Какво ти е леглото — от онези, които можеш да вдигаш и спускаш ли?

— Като стана дума, да, такова е. Виж сега, искам да те помоля за нещо. Ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се.

— Бих искал да ми донесеш няколко неща — спомена една книга, хартия за писма, халат, който съм щял да намеря да виси на вратата в дрешника му… — А също и — добави забързано, — там има бутилка скоч. Ще я намериш в шкафчето на тоалетката. Мислиш ли, че можеш да ми ги донесеш тази сутрин?

— Трябва да отида на гръцки.

— Ами след гръцкия тогава. По кое време мислиш, че ще си тук?

Казах му, че ще трябва да намеря кола на заем.

— Не се притеснявай за това. Вземи такси. Ще ти дам парите. Наистина оценявам това. По кое време да те чакам? Десет и половина? Единадесет?

— По-вероятно към единадесет и половина.

— Добре. Виж сега, не мога да говоря. Намирам се в почивната стая за пациенти. Трябва да се връщам, преди да са разбрали, че ме няма. Ще дойдеш, нали?

— Ще дойда.

— Халат и хартия за писма.

— Да.

— И шотландското.

— Разбира се.

Тази сутрин Камила не бе в час, но Франсис и Хенри присъстваха. Джулиан бе влязъл, когато пристигнах, обясних им, че Чарлс е в болницата.

Джулиан можеше да бъде невероятно мил във всякакви трудни ситуации, но понякога оставах с усещането, че наслада му носеше не толкова самата любезност, колкото елегантността на жеста. Но когато научи за това, изглеждаше истински загрижен.

— Горкият Чарлс, не е нещо сериозно, нали?

— Не мисля.

— Може ли да го посещават? Така или иначе, ще му се обадя днес следобед. Можеш ли да се сетиш за нещо, което би му харесало? Храната в болниците е кошмарна. Помня в Ню Йорк преди години, когато една моя скъпа приятелка лежа в „Колумбийската презвитерианска“187, в проклетия Харкнес Павилиън, за Бога, та главният готвач в стария „Льо Шасьор“ всеки Божи ден й изпращаше храна…

Хенри, който седеше през масата срещу мен, бе с непроницаемо лице. Опитах се да привлека погледа на Франсис, но той ме погледна бързешката, прехапа долната си устна и отмести очи.

— … и цветя — казваше Джулиан. — Никога не сте виждали толкова много цветя, имаше толкова много, че според мен поне някои от тях си бе изпратила сама — той се изсмя. — Както и да е. Предполагам, че няма смисъл да питам къде е тази сутрин Камила.