Читать «Тайната история» онлайн - страница 312

— Предполагам, че сега не можеш да говориш.

— Не, не мога.

— Виж. Трябва да те питам нещо — обясних му за Чарлс, за игрището и всичко останало. — Струва ми се доста болен. Какво мислиш, че трябва да направя?

— Охлювът? — каза Франсис. — Намерил си го в гигантския охлюв?

— В детската градина, Франсис. Чуй ме, това няма значение. Какво да правя? Доста съм разтревожен.

Франсис сложи ръка на слушалката. Чувах приглушено обсъждане. След миг Хенри взе слушалката.

— Здравей, Ричард. Какво става?

Отново трябваше да разказвам всичко.

— Колко каза, че му е температурата? Тридесет и девет и половина?

— Да.

— Доста е висока, нали?

Отвърнах му, че според мен е така.

— Даде ли му няколко аспирина?

— Преди известно време.

— Ами тогава защо не изчакаш да видиш. Сигурен съм, че ще се оправи.

Точно това исках да чуя.

— Имаш право — казах.

— Вероятно е настинал, когато е спал на открито. Сигурен съм, че на сутринта ще бъде по-добре.

Прекарах нощта на кушетката в кабинета на доктор Роланд. След закуска се прибрах в стаята си с кифли с боровинков пълнеж и литър и половина портокалов сок, които с невероятни трудности успях да открадна от бюфета на столовата.

Чарлс бе буден, трескав и замаян. По състоянието на завивките разбрах, че нощта е била тежка — бяха разбъркани и намотани, одеялото се влачеше по пода, а там където бе измъкнал чаршафите, се виждаше покрития с петна матрак. Каза, че не е гладен, но успя да поеме немощно няколко глътки от портокаловия сок. Забелязах, че остатъкът от кошерното вино бе изчезнал през нощта.

— Как се чувстваш? — попитах го.

Отпусна глава върху омачканата възглавница.

— Главата ме боли — отвърна сънливо. — Сънувах Данте.

— Алигиери?

— Да.

— Моля?

— Бяхме в дома на семейство Коркоран — измънка той. — Данте беше там. А с него и някакъв дебел приятел с карирана риза, който ни крещеше.

Измерих му температурата. Беше точно тридесет и девет. Малко по-ниска, но все още доста висока за сутринта. Дадох му още няколко аспирина, записах му номера на кабинета на доктор Роланд в случай, че иска да ми се обади, но когато разбра, че тръгвам, той се извърна и ме погледна толкова замаяно и безнадеждно, че ме смрази посред обясненията ми за това как централата прехвърля обажданията към кабинетите на администрацията през почивните дни.

— Или пък ще остана тук — казах. — Само ако няма да те притеснявам.

С мъка се изправи на лакти. Очите му бяха кръвясали и блестяха.

— Не отивай. Страхувам се. Остани за малко.

Помоли ме да му почета, но единственото, с което разполагах, бяха учебниците по гръцки, а той не искаше да отида до библиотеката. Играхме юка върху речник, нагласен в скута му и когато той започна да се чувства малко по-добре, преминахме на казино. Спечели първите няколко игри. После започна да губи. При последната ръка, той раздаваше, бе разбъркал картите толкова лошо, че на практика те излизаха точно в същата поредица, което не правеше играта кой знае колко предизвикателна, но той бе толкова разсеян, че продължи да трупа, вместо съвсем лесно да увеличи секвенцията или да затвори. Тъкмо посягах, за да увелича поредицата си, когато ръката ми докосна неговата и се стреснах от това колко суха и гореща бе тя. В стаята бе топло, но той трепереше. Премерих му температурата. Отново се бе покачила на тридесет и девет и половина.