Читать «Тайната история» онлайн - страница 310

Нощите през онази пролет бяха необичайно студени, но тази бе по-студена от повечето и парното в спалните работеше — бяха го пуснали с всичка сила и дори на отворени прозорци бе непоносимо задушно. Чаршафите ми бяха мокри от пот. Станах, подадох глава през прозореца и задишах дълбоко. Хладният въздух бе толкова освежаващ, че реших да се облека и да изляза на разходка.

Луната бе пълна и много ярка. Всичко бе потънало в тишина, ако не броим цвъртенето на щурците и звучният, пенлив шум от играта на вятъра в дърветата. Долу в детската градина, където работеше Марион, люлките леко поскърцваха напред-назад, а спираловидната пързалка светеше в сребро на лунната светлина.

Несъмнено най-впечатляващият предмет на игрището бе гигантският охлюв. Някакви студенти по изкуство го бяха построили по образец на гигантския охлюв от „Доктор Дулитъл“. Беше розов, направен от стъклопласт, висок повече от два метра, а черупката му бе куха, за да влизат вътре децата. Притихнал на лунната светлина, той приличаше на търпеливо праисторическо същество, изпълзяло долу от планините: безмълвно, самотно, чакащо своя час, необезпокоявано от предметите за забавление на хлапетата.

Във вътрешността на охлюва се влизаше през един детски тунел, който бе висок около шестдесет сантиметра и се намираше в основата на опашката. Изключително се изненадах, когато видях, че от този тунел се подаваха чифт крака на възрастен, обути в необичайно познати кафяво-бели обувки.

Застанах на четири крака, наведох се напред и мушнах глава в тунела, който бе изпълнен с влажната и силна воня на уиски. В тясната и изпълнена с алкохолни пари тъмнина отекваха леки похърквания. Явно черупката бе изиграла ролята на тумбеста чаша за коняк и бе сбрала и наситила изпаренията. Те бяха станали толкова остри, че ми се догади само като ги вдишах.

Хванах и разтърсих едното кокалесто коляно.

— Чарлс — гласът ми избумтя и отекна в тъмната вътрешност. — Чарлс.

Той започна да рита като обезумял, сякаш се бе събудил в три метра вода. След доста време и след доста уверения, че бях онзи, който твърдях, че съм, той запъхтяно легна отново по гръб.

— Ричард — каза той с надебелял глас. — Слава Богу. Взех те за някакво извънземно.

Първоначално вътре бе непрогледна тъма, но очите ми се нагаждаха и започнах да различавам лека, розовеникава светлина, лунна светлина, която едва-едва проникваше през прозрачните стени.

— Какво правиш тук? — попитах.

Той кихна.

— Бях депресиран. Мислех, че ако спя тук, може да се почувствам по-добре.

— Така ли стана?

— Не — кихна отново, пет-шест пъти поред. А после пак се просна на пода.

Представих си децата от градината, скупчени около Чарлс на следващата сутрин, като лилипути около спящия Гъливър. Жената, която управляваше детската градина, бе психиатър. Кабинетът й бе по-надолу по коридора, след този на доктор Роланд. Приличаше ми на мила бабка, но кой можеше да предположи как би реагирала, когато открие пияница, заспал на игрището й.

— Чарлс, събуди се.