Читать «Тайната история» онлайн - страница 307

Седнах на леглото, дишах тежко и я зяпнах. Лицето й бе като смътен спомен от сън — бар — помислих си. Имаше бар — ирландско уиски и игра на флипер с Брам, лицето на Софи изглеждаше синьо под мръсната неонова светлина. Още кокаин, направен на магистралки с училищна карта върху кутия от компакт диск. После возене в ремаркето на нечий камион, знак на бензиностанция „Гълф“ на магистралата, нечий апартамент? Останалата част от вечерта тънеше в мрак. Бегло си спомних за дълъг и сериозен разговор със Софи, застанала до пълния с лед умивалник в нечия кухня (бира „Майстербрау“ и „Дженеси“, календар на Музея за съвременно изкуство върху стената). Разбира се — примката на страха стегна стомаха ми — разбира се, не е възможно да съм казал нещо за Бъни! Разбира се, че не съм. Като обезумял започнах да ровя из паметта си. Разбира се, защото ако бях казал, сега Софи нямаше да е в стаята ми и да ме гледа по този начин, нямаше да ми носи печен геврек в картонена чиния, от чиято миризма — геврекът беше с лук — ми се повдигаше.

— Как се прибрах вкъщи? — погледнах към нея.

— Не помниш ли?

— Не — кръвта кошмарно барабанеше в слепоочията ми.

— Значи наистина си бил пиян. Извикахме такси у Джак Тайтелбаум.

— И къде отидохме?

— Дойдохме тук.

Дали бяхме спали заедно? Изражението й бе неутрално и с нищо не ми подсказваше. Ако бяхме спали, не съжалявах, защото харесвах Софи, знаех, че тя ме харесва и освен това бе едно от най-красивите момичета в Хампдън, но това бе нещо, което човек би искал със сигурност да знае. Опитвах се да измисля начин как тактично да я попитам, когато някой почука на вратата. Ударите бяха като изстрели от пушка. Остри талази на болка рикошираха в главата ми.

— Влез — каза Софи.

Франсис подаде глава през вратата.

— Я виж ти — каза той. Харесваше Софи. — Събират се хората от пътуването с автомобила и никой не ми е казал.

Софи се изправи.

— Франсис! Здравей! Как си?

— Благодаря, добре. Онзи ден си мислех за теб. А ти как си?

Излегнах се на леглото, стомахът ми се бунтуваше. Двамата оживено разговаряха. Искаше ми се и двамата да си тръгнат.

— Гледай ти, гледай ти — каза Франсис след кратко мълчание, надничайки над рамото на Софи. — Какво му има на малкия пациент?

— Прекалено много алкохол.

Той се приближи до леглото. Отблизо изглеждаше леко разтревожен.

— Надявам се, че си си научил урока — каза весело и добави на гръцки. — Важни новини, приятелю.

Сърцето ми се сви. Бях се издънил. Бях проявил небрежност, бях говорил прекалено много, бях казал нещо съмнително.

— Какво съм направил?

Казах го на английски. Дори да бе разтревожен, Франсис с нищо не го показваше.

— Нямам никаква представа. Искаш ли чай или нещо друго?

Опитах се да разбира какво се опитваше да каже. Туптящата силна болка в главата ми бе толкова ужасна, че върху нищо не можех да се съсредоточа. Гаденето се надигаше на голяма зелена вълна, чийто гребен потреперваше, потъваше и отново се завихряше. Чувствах се просмукан от отчаяние. Треперейки, си помислих, че всичко щеше да се оправи, ако ме оставеха за малко на спокойствие и ако лежах напълно, напълно неподвижен.