Читать «Тайната история» онлайн - страница 306

— Моля?

— Ами той е толкова изпълнителен, вероятно дори не е закъснявал да връща книгите в библиотеката, а изведнъж, внезапно, му се нахвърли шибаното ФБР. Не знам какво, по дяволите, им е казал, но се опитваше да ги насочи навсякъде другаде, освен към себе си.

— В каква посока например?

— Например към мен — посегна за цигара. — И, не ми се ще да го казвам, но си мисля, че и към теб.

— Към мен?

— Аз никога не съм споменавал името ти, човече. Почти не те познавам. Но го бяха научили отнякъде. А не беше от мен.

— Искаш да кажеш, че наистина са споменавали името ми? — попитах след зашеметено мълчание.

— Може би Марион им е споменала, не знам. Един Господ знае, но знаеха името на Брам, Лаура, дори на Джъд Макена… Споменаха твоето само веднъж-дваж накрая. Не ме питай защо, но останах с впечатлението, че феберейците са идвали да говорят с теб. Струва ми се, че беше в нощта, преди да намерят тялото на Бъни. Идваха да говорят с Чарлс, нали знаеш, но Хенри се обадил и му казал, че са тръгнали натам. Това беше, когато бях отседнал у близнаците. Аз също не исках да ги виждам, та тръгнах за Брам, а Чарлс май пое към някакъв градски бар и се напил до козирката.

Сърцето ми биеше като бясно. Помислих, че ще се пръсне в гърдите ми като червен балон. Нима Хенри се бе изплашил и се бе опитал да пусне ФБР по следите ми? В това нямаше никакъв смисъл. Беше немислимо, най-малкото, доколкото виждах, не можеше да ме натопи, без да уличи самия себе си. От друга страна („Параноя, помислих си, трябва да престана“) може би изобщо не бе съвпадение, че Чарлс се бе отбил през онази нощ в стаята ми на път за бара. Може би е знаел за цялата история и без да каже на Хенри, бе дошъл и бе успял да ме примами далеч от обсега на опасността.

— Човече, едно питие май ще ти се отрази добре — каза след малко Клоук.

— Аха — отвърнах. Дълго време бях седял, без да кажа нещо. — Да, май ще се наложи.

— Защо не отидеш във „Вилиджър“ тази вечер? Днес е „Жадният четвъртък“. Две на цената на едно.

— Ти идваш ли?

— Всички ще ходят. По дяволите, да не искаш да ми кажеш, че никога преди не си ходил на Жаден четвъртък?

Така отидох на Жаден четвъртък с Клоук, Джуди, Брам и Софи Диърболд, няколко приятели на Софи и много други хора, които дори не познавах. Не знам в колко съм се прибрал вкъщи, но се събудих едва в шест на следващата вечер, когато Софи почука на вратата ми. Стомахът ме болеше, а главата ми сякаш бе разцепена на две. Сложих халата и й отворих. Току-що беше излязла от часа по керамика, носеше тениска и избелели, стари дънки. Беше ми купила геврек от закусвалнята.

— Добре ли си?

— Да — отговорих, макар че трябваше да се хвана за облегалката на стола, за да остана прав.

— Снощи наистина се напи.

— Знам — казах. Внезапното ставане от леглото ме накара да се чувствам още по-зле. Червени петна подскачаха пред очите ми.

— Притесних се. Помислих, че ще е по-добре да видя как си — разсмя се, тя. — Никой не те е виждал цял ден. Някой ми каза, че е видял знамето над будката на охраната спуснато наполовина и се уплаших, че може да си умрял.