Читать «Тайната история» онлайн - страница 304

Като част от новата политика срещу наркотиците Хампдън бе домакин на съревнование между колежи под формата на игра, на която проверяваха знанията на колежаните за наркотиците и алкохола. Въпросите бяха измислени от Националния съвет за алкохолизъм и системна злоупотреба. А самите игри бяха водени от местна телевизионна звезда (Лиз Окавело) и бяха предавани на живо по Канал 12.

Викторините най-неочаквано се оказаха предмет на значителен интерес — обаче не в онзи дух, на който са се надявали спонсорите. Хампдън събра първокласен отбор, който се оказа на практика непобедим, подобно на някои от онези спецчасти във филмите, съставени от отчаяни бегълци, от мъже, които трябва да извоюват свободата си и нямат какво да губят. Групата бе звездна: Клоук Рейбърн, Брам Джързи, Джак Тайтелбаум, Лаура Стора, отборът бе воден не от кого да е, а от прославеният Къл Кларкън. Къл участваше с надеждата, че на следващата година ще му позволят да се върне в колежа, Клоук, Брам и Лаура като част от задължителните за тях часове на общественополезен труд, а Джак бе там просто заради веселбата. Общият им опит бе просто зашеметяващ. Заедно изведоха Хампдън до върха, след съкрушителни победи над „Уилямс“, „Васар“, „Сара Лоурънс“, хвърлиха се в боя с шеметен устрем и умения срещу въпроси от рода на: „Избройте пет наркотика от семейството на торазина?“ или „Какви са ефектите от финциклидина?“

Въпреки че търговията бе намаляла сериозно, не се изненадах, когато разбрах, че Клоук си продължава своя бизнес, макар и значително по-дискретно, отколкото бе свикнал в добрите стари дни. Един четвъртък вечер, преди купона, отидох до стаята на Джуди да й поискам аспирин, последваха няколко загадъчни въпроса иззад заключената врата, после ми отвори Клоук. Щорите бяха спуснати, а той бе зает с огледалцето и аптекарските й везни.

— Здрасти — поздрави той и бързо ме набута вътре, като отново заключи вратата зад гърба ми. — Какво мога да направя за теб тази вечер?

— А, нищо, благодаря. Търся Джуди. Къде е тя?

— Добре — отвърна Клоук и се върна към заниманията си. — Тя е в работилницата за костюми. Помислих, че може би тя те е пратила. Харесвам я, но защо трябва да прави от всичко толкова голяма работа, което никак не е гот. Не е гот… — внимателно избута отмерения прах в една отворена хартия. — Изобщо — ръцете му трепереха, беше очевидно, че здраво бе бръкнал в кацата със собствената си стока. — Наложи се да изхвърля моите везни и след цялата тая бъркотия, дето се случи, какво по дяволите трябваше да направя? Да отида до амбулаторията? Тя по цял ден тичаше наоколо, по обед и т.н., потъркваше носа си и викаше „Грамче тук, грамче там“, за щастие никой не разбра за какво, дявол я взел, говореше, но въпреки това — кимна към отворената книга до себе си, „История на изкуството“ на Дженсън, която на практика бе нарязана на парчета. — Дори тези шибани пакетчета. Набила си е в главата, че трябва да са шик, Боже, отваряш ги, а вътре шибаният Тинторето. Побеснява, ако ги отрежа така, че задникът на купидончето или каквото и да е там, не е точно в средата. Как е Камила? — каза и погледна нагоре.