Читать «Тайната история» онлайн - страница 303

— Да, а сега трябва да тръгвам.

Подигравателното му изражение изчезна.

— Ядосах те, нали? — каза той тревожно.

— Не.

— Напротив, ядосан си.

— Не, не съм — отвърнах. Тези внезапни, панически опити да се помирим ме дразнеха повече от обидите му.

— Извини ме. Не ме слушай. Пиян съм, болен съм, не исках да кажа това.

Внезапно видях пред себе си Франсис след двадесет години, след петдесет — в инвалидна количка. Видях и себе си, също остарял, седнал до него в задимена стая, двамата повтаряме тази размяна на реплики за хиляден път. По едно време ми бе харесала мисълта, че злодеянието поне ни бе свързало едни с други, не бяхме обикновени приятели, а приятели докато смъртта ни раздели. След смъртта на Бъни тази мисъл бе единственото ми утешение. Сега от нея ми се гадеше, защото знаех, че няма измъкване. Бях свързан с тях, с всички тях, завинаги.

По пътя от дома на Франсис вървях с наведена глава, потънал в тъмна и неясна плетеница от безпокойство и потиснатост. Тогава чух гласа на Джулиан да ме вика по име.

Обърнах се. Излизаше от Лицея. Сърцето ми се сви в гърдите при вида на любопитното му, любезно изражение — беше толкова мил, толкова дружелюбен, толкова радостен да ме види!

— Ричард — повтори той, сякаш нямаше друг човек на земята, чийто вид би го зарадвал повече. — Как си?

— Добре.

— Тъкмо тръгвам към Северен Хампдън. Ще повървиш ли с мен.

Погледнах към нищо неподозиращото му, усмихнато лице и си помислих „Само ако знаеше. Това ще го убие.“

— Благодаря, Джулиан, с удоволствие, но трябва да се прибирам вкъщи.

Погледна ме изпитателно. Когато видях загрижеността в очите му, почти ми призля от самоненавист.

— Ричард, напоследък те виждам толкова рядко. Имам усещането, че се превръщаш само в сянка в моя живот.

Благосклонността, душевното спокойствие, които излъчваше, изглеждаха толкова чисти и истински, че за един зашеметяващ миг почувствах как тъмнината почти осезаемо се оттегля от сърцето ми. Облекчението бе такова, че едва не се разридах, но тогава го погледнах отново и усетих как цялата отровна тежест пак се стоварва върху мен с всички сили.

— Сигурен ли си, че си добре?

Никога не бива да узнава. Никога не бива да му казваме.

— Да. Разбира се, че съм. Добре съм.

Животът в колежа все още не се бе върнал напълно в нормалното си русло, въпреки че шумотевицата около Бъни почти бе престанала — съвсем различен бе обаче духът на новите мерки за прекратяване на употребата на наркотици, който се ширеше в студентското градче. Бяха отминали дните, когато на път за вкъщи от „Ратскелър“, не бе необичайно да видиш някой учител да седи под голите крушки в мазето на Дърбинстол — например Арни Вайнстийн, икономист-марксист, завършил Бъркли през 1969 година, или изпитата и рошава глава на англичанина, който водеше часовете за Стърн и Дефо185.

С това бе свършено. Видях мрачните хора от охраната да демонтират подземната лаборатория, да изнасят кашони с мензури и медни тръби, а през това време главният химик на Дърбинстол — дребно момче от Ейкрън на име Къл Кларкън, с покрито с лунички лице — стоеше наблизо и плачеше, все още облечен в лабораторната си престилка и с кецовете, които бяха негова запазена марка. Учителят по антропология, който двадесет години подред бе преподавал „Гласове и видения: идеите на Карлос Кастанеда“ (курс, в чийто край имаше задължителен ритуал край огън на открито, на който се пушеше трева), доста изненадващо обяви, че си взема отпуск и заминава за Мексико. Арни Вайнстийн започна често да ходи в градските заведения, където се опитваше да обсъжда марксистката теория с враждебно настроените мъже на бара. Рошавият англичанин се върна към първоначалното си хоби да преследва момичета, с двайсет години по-млади от него.