Читать «Тайната история» онлайн - страница 297

— Няма значение. Всичко вече свърши.

— Не и благодарение на него. Аз бях онзи, който трябваше да се разправя с полицията. Той си присвоява заслугите, но на практика аз бях този, който трябваше да седи в проклетата полиция часове наред, да пие кафе с тях и да се опитва да ги накара да го харесат, да се опита да ги убеди, че сме най-обикновени хлапета. Същото стана и с ФБР, но тогава беше дори още по-лошо. Да си фасада за всички, винаги да си нащрек, да казваш само правилните неща и да даваш всичко от себе си, да гледаш на нещата от тяхната гледна точка — а с тези хора трябва да улучиш верния тон, за миг не можеш да се отпуснеш, опитваш се да бъдеш общителен през цялото време, открит и въпреки това загрижен, същевременно изобщо да не си нервен, въпреки че почти не можех да взема чаша в ръка, без да се боя, че ще я разлея, на няколко пъти пък бях толкова паникьосан, та си помислих, че ще припадна, ще избухна или ще направя нещо друго. Знаеш ли колко трудно бе това? Мислиш ли, че Хенри би се принизил да направи подобно нещо? Не. За мен нямаше проблем да го правя, а той не биваше да бъде безпокоен. Тези хора никога в живота си не бяха виждали човек като Хенри. Ще ти кажа за какво се притесняваше той. Дали например, носи правилната книга, дали Омир ще направи по-добро впечатление от Тома Аквински. Все едно беше на друг свят. Ако трябваше да се разправят само с него, щеше всички ни да ни изпрати в газовата камера.

Край нас изтрополя един камион, натоварен с трупи.

— Боже Господи — казах накрая. Бях доста разтърсен. — Радвам се, че не съм го знаел.

Той сви рамене.

— Имаш право. Всичко завърши добре. Въпреки това не ми харесва това, че Хенри се опитва да ми заповядва.

Дълго време вървяхме, без да продумаме.

— Имаш ли идея къде ще прекараш лятото? — попита Чарлс.

— Не съм се замислял — отвърнах. Не бях получил отговор по онзи въпрос с Бруклин, което ме навеждаше на мисълта, че нещата се бяха провалили.

— Заминавам за Бостън — каза Чарлс. — Пралелята на Франсис има апартамент на Малбъро стрийт. Само през няколко къщи от парка. За лятото заминава извън града и Франсис ми каза, че ако искам, мога да отседна там.

— Звучи добре.

— Жилището е голямо. Ако искаш, можеш да дойдеш и ти.

— Може би.

— Ще ти хареса. Франсис ще бъде в Ню Йорк, но ще прескача от време на време. Бил ли си изобщо в Бостън?

— Не.

— Ще посетим музея Гарднър, пиано бара в Риц.

Разказваше ми за музея в Харвард — бил пълен с милиони различни цветя, направени от цветно стъкло — когато съвсем неочаквано и със застрашителна бързина един жълт фолксваген зави от насрещното платно и спря до нас.

Беше приятелката на Джуди Пуви, Трейси. Свали прозореца и ни дари с ярка усмивка.

— Здравейте, момчета. Да ви откарам ли?

Остави ни пред жилището на Чарлс. Беше десет часа. Камила не си бе вкъщи.

— Боже — каза Чарлс, докато смъкваше сакото си, което се свлече на купчина на пода.

— Как се чувстваш?

— Пиян.

— Искаш ли кафе?