Читать «Тайната история» онлайн - страница 299

Бях втрещен. Усещах, че трябва да кажа нещо, но не можех да измисля нищо.

Чарлс бе онзи, който накрая наруши мълчанието.

— Умирам от глад — завърза колана на халата си и зашляпа към хладилника. Отвори бялата врата с трясък. Спря се, за да огледа, лицето му грееше на ледената светлина.

— Май ще си направя малко бъркани яйца. Някой друг иска ли?

Късно същия следобед отидох да се видя с Франсис, след като се бях прибрал, изкъпал и дремнал.

— Влизай, влизай — замаха ми той френетично. Учебниците му по гръцки бяха пръснати по бюрото, а една цигара димеше в пълен пепелник. — Какво стана снощи? Бяха ли арестували Чарлс? Хенри не ми казва нищо. Научих известна част от Камила, но тя не знае подробностите… Сядай. Искаш ли нещо за пиене? Какво да ти донеса?

Винаги бе забавно да разказваш история на Франсис. Навеждаше се напред и попиваше всяка дума, като реагираше в подходящите моменти с изумление, съчувствие и смут. Затрупа ме с въпроси, когато свърших. Обикновено се наслаждавах на задълбоченото му внимание и бих разтеглил разказа си колкото е възможно повече, но сега при първа възможност, казах:

— Сега аз искам да те попитам нещо.

Палеше нова цигара. Затвори с изщракване запалката и сбърчи вежди.

— Какво?

Бях мислил за хиляди начини, по които да построя въпроса, но ми се струваше, че в името на яснотата бе най-добре да пристъпя направо.

— Мислиш ли, че Чарлс и Камила спят заедно?

Току-що бе напълнил дробовете си с дим, но когато го попитах, го издуха през носа си от изненада.

— Мислиш ли?

Но той кашляше.

— Какво те кара да питаш за нещо такова? — попита накрая.

Разказах му какво бях видял тази сутрин. Слушаше, очите му бяха зачервени и насълзени от дима.

— Това не е нищо — каза той. — Вероятно все още е бил пиян.

— Не ми отговори на въпроса.

Остави димящата цигара в пепелника.

— Добре — каза примигвайки, — след като ме питаш… Да. Мисля, че понякога го правят.

Настъпи дълго мълчание. Франсис затвори очи и ги разтри с палец и показалец.

— Не мисля, че е нещо, което се случва твърде често — каза той. — Но човек никога не знае. Бъни винаги повтаряше, че ги заварил веднъж.

Зяпнах го.

— Каза всъщност на Хенри, не на мен. Боя се, че не знам подробностите. Очевидно е имал ключ, а много добре помниш как имаше навика да нахлува без да чука… Хайде де, сигурно и на теб ти е хрумвало.

— Не — отвърнах, въпреки че всъщност ми бе идвало наум, още от мига, когато за първи път ги бях срещнал. Бях го отдал на собствената си душевна перверзия, някаква изродена приумица на съзнанието, проекция на собственото ми желание, защото той й беше брат и толкова много си приличаха, а мисълта, че двамата са в леглото заедно, носеше освен предвидимите пристъпи на ревност, угризения и изненада, още един, далеч по-осезаем — този на възбудата.