Читать «Тайната история» онлайн - страница 295

— Кой? — сепнах се аз. — Полицията?

— Хората от ФБР. Към края се случиха доста неща, които не ви казахме. Хенри ме закле да не казвам.

— Защо? Какво се случи?

Захвърли цигарата.

— Ами бяха се объркали. Мислеха, че Клоук бе замесен, мислеха си доста неща. Смешно, но ние толкова сме свикнали с Хенри, че понякога не осъзнаваме как изглежда в очите на другите хора.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, не знам. Сещам се за хиляди примери — той се засмя сънливо. — Спомням си миналото лято, когато Хенри беше толкова ентусиазиран да наеме ферма и аз го откарах до офиса на посредничката в северната част на щата. Всичко бе напълно ясно. Имаше наум точно определена къща — голяма, стара, строена през деветнадесети век, встрани от някакъв кален път, огромен парцел към нея, помещения за прислугата и всичко останало. Дори беше приготвил парите в брой. Говориха сигурно два часа. Посредничката се обади в дома на управителя и го помоли да дойде в офиса. Управителят зададе на Хенри стотици въпроси. Провери всяка една от препоръките му. Всичко беше наред, но дори и тогава не му отдадоха къщата под наем.

— Защо?

Той се изсмя.

— Ами Хенри просто изглежда прекалено добре, за да е истински, нали? Не можеха да повярват, че някой колежанин на неговата възраст, ще плати толкова много за толкова голямо и изолирано място, само за да живее сам-самичък и да изучава дванадесетте велики култури.

— Моля? Взели са го за някакъв мошеник?

— Да кажем, че си мислеха, че не е съвсем чист пред закона. Очевидно и хората от ФБР си мислеха същото. Не мислеха, че е убил Бъни, а че знае нещо, което не им казва. Беше очевидно, че в Италия между двамата е имало търкания. Марион го знаеше, Клоук го знаеше, знаеше го дори Джулиан. Мен дори ме подлъгаха да им го кажа, за което не съм споменал на Хенри. Според мен те наистина си мислеха, че двамата с Бъни са вкарали пари в бизнеса с наркотици на Клоук. Онова пътуване до Рим бе голяма грешка. Можеха да го направят незабележимо, но Хенри похарчи цяло състояние, пръскаше пари като луд, живяха в палацо, за Бога! Навсякъде, където са отишли, хората ги помнят. Ти го знаеш Хенри, той просто си е такъв, но погледни от техния ъгъл. А и онази негова болест сигурно е изглеждала доста подозрителна. Да телеграфира на лекар в Щатите за демерол. Като добавим и билетите за Южна Америка. Това, че ги плати с кредитната си карта, бе най-глупавото нещо, което някога е правил.

— Разбрали са за това? — попитах ужасен.

— Разбира се. Ако те подозират, че търгуваш с наркотици, първото нещо, което проверяват, са сметките, а и за Бога, от всички места точно Южна Америка! За щастие бащата на Хенри наистина има някаква недвижима собственост там. Хенри успя да измисли нещо сравнително достоверно — не че му повярваха, въпросът бе, че не можеха да го опровергаят.

— Не разбирам от къде им е хрумнала историята с наркотиците.

— Само си представи как е изглеждало всичко в техните очи. От една страна имаме Клоук. В полицията знаят, че той търгува с наркотици в сравнително голям мащаб, вероятно са се досетили, че е посредник и работи за някоя доста по-едра риба. Между тази история и Бъни нямаше ясна връзка, но пък ето ти го най-добрият приятел на Бъни, с всичките тези пари, за които не могат да кажат с точност от къде идват. А освен това през последните няколко месеца самият Бъни пръскаше доста пари. Разбира се, Хенри му ги даваше, но те не знаеха това. Модни ресторанти. Италиански костюми. И още нещо — Хенри просто изглежда подозрително. Начинът, по който се държи. Дори начинът, по който се облича. Прилича на някой от онези герои с очила с рогови рамки и ръкавели в гангстерските филми, сещаш се, като оня, който води счетоводството на Ал Капоне — запали друга цигара. — Помниш ли нощта, преди да открият тялото на Бъни? Когато с теб отидохме в онзи отвратителен бар, онзи с телевизора, където се напих?