Читать «Тайната история» онлайн - страница 279

Струваше ми се, че отсъствието ми е било много по-дълго, отколкото бе в действителност. Стаята ми се стори изоставена и малка, сякаш бе седяла празна седмици наред. Отворих прозореца и легнах на неоправеното легло. Чаршафите миришеха на мухъл. Здрачаваше се.

Най-после се бе свършило, но се чувствах странно разочарован. В понеделник имах часове по гръцки и френски. Не бях ходил на френски от почти три седмици и мисълта за това предизвика у мен силно безпокойство. Курсовите работи за семестъра. Обърнах се по корем. Изпити. А след месец и половина се задаваше лятната ваканция, къде, по дяволите, щях да я прекарам? Щях ли пак да работя за доктор Роланд? Или да наливам бензин в Плано?

Станах, взех още един далмейн и пак легнах. Навън почти се бе стъмнило. През стените чувах уредбата на съседа ми — Дейвид Бауи „Наземен контрол до майор Том…“

Загледах се в сенките по тавана.

Намирах се в някакво странно състояние между съня и бодърстването, озовах се в гробище, но не в онова, където бе погребан Бъни, а в друго, много по-старо и много известно176. Тук имаше жив плет и вечнозелени растения, напуканите мраморни гробници се задушаваха в прегръдките на увивната растителност. Вървях по тясна пътека, настлана с плочи. Завих зад ъгъла и белите цветове на една ненадейно изпречила се на пътя ми хортензия, които приличаха на грейнал блед облак, носещ се в сенките, се докоснаха леко до бузата ми.

Търсех гроба на прочут писател — мисля, че бе Марсел Пруст, а може би и на Жорж Санд. За когото и да ставаше дума, знаех, че беше погребан там, но всичко бе толкова обрасло с растителност, че едва разчитах имената на паметниците, а и се стъмваше.

Озовах се на върха на един хълм, в тъмна борова горичка. Неясна, тъмносива долина лежеше далеч под мен. Обърнах се и погледнах към пътя, по който бях дошъл — игленик от мраморни колони, мрачни гробници, бледнеещи сред настъпващия мрак. Далеч под мен се виждаше слаба светлина, може би от фенер или електрическо фенерче. Тя подскачаше към мен сред гората от надгробни паметници. Наведох се напред, за да видя по-ясно и тогава се стреснах от шума в храсталака зад мен.

Беше бебето, което семейство Коркоран наричаха „Шампиона“. Беше се проснало по дължината на цялото си тяло и се опитваше да се изправи на крака. След малко се отказа и остана неподвижно, босоного, треперещо, коремчето му се движеше нагоре-надолу. Беше само по памперс, а по ръцете и краката му имаше дълги, грозни драскотини. Зяпнах го ужасено.

Семейство Коркоран бяха безмозъчни, но това преминаваше всякакви граници. „Тези чудовища, тези малоумници, просто са си заминали и са го оставали съвсем само!“

Бебето цивреше, краката му бяха посинели от студа. Пълната му ръчичка приличаше на морска звезда и в нея то здраво стискаше пластмасовото самолетче, което бе в менюто от „Макдоналдс“. Наведох се да видя дали всичко е наред, но точно тогава чух от много близо огорчено и натрапчиво покашляне.