Читать «Тайната история» онлайн - страница 280

Онова, което се случи после, се разви мигновено. Погледнах през рамо и едва зърнах фигурата, която се издигаше зад мен, но гледката ме втрещи и накара да се запрепъвам назад, да изкрещя и да започна да падам — надолу, надолу, надолу, докато не паднах в собственото си легло, което бе изскочило от мрака, за да ме посрещне. Сътресението ме събуди. Треперех, за миг полежах по гръб, а после започнах опипом да търся светлината.

Бюро, врата, стол. Лежах по гръб, все още треперех. Чертите му бяха зацапани с кал и покрити от плътни струпеи, за които не исках да си припомням дори и на светло, въпреки това много добре знаех кой бе той, а в съня си знаех, че и той знаеше, че знам.

Не бе чудно, че след всичко, което преживяхме през изминалите седмици, малко си бяхме омръзнали един на друг. През първите няколко дни почти не се виждахме, като изключим часовете. Като че ли сега, след като Бън бе мъртъв и погребан, нямаше кой знае за какво да си говорим и нямаше причина да стоим будни до четири-пет през нощта.

Чувствах се необичайно свободен. Разхождах се, ходех на кино сам, в петък отидох на купон извън студентското градче, където седях на задната веранда в дома на някакъв учител и пиех бира. Тогава чух едно момиче да прошепва на друго:

— Изглежда толкова тъжен, не мислиш ли?

Беше ясна нощ, с щурци и милиони звезди. Момичето бе хубаво, с блеснали очи и пламенен темперамент, по каквито си падах. Завърза разговор с мен и можеше да се приберем заедно вкъщи, но ми бе достатъчно и само да флиртуваме по онзи нежен и неуверен начин, по който го правят трагичните образи във филмите (затворен и отчужден ветеран или мрачен млад вдовец, привлечени от младата непозната, но над него все още виси тъмното му минало, което тя в своята невинност не може да сподели). Насладих се на звездите на състраданието, които разцъфнаха в топлите й очи и усещах нейното мило желание да ме избави от самия мен (и, о, скъпа, помислих си, ако знаеше само с какво се захващаш, само ако знаеше!). Знаех, че ако исках, можех да се прибера с нея вкъщи.

Но не го исках. Независимо от това, което си мислеха любезните непознати, аз не се нуждаех нито от компания, нито от утеха. Единственото, което исках, бе да остана сам. След купона не се прибрах в стаята си, а отидох в кабинета на доктор Роланд, където знаех, че никой няма да се сети да ме търси. През нощта и през почивните дни тук бе невероятно тихо и след като се върнах от Кънектикът, прекарвах много време там — четях, дремех на кушетката, вършех неговата и своята работа.

Дори и чистачите си бяха отишли по това време на нощта. Сградата бе тъмна. Заключих вратата на кабинета зад себе си. Лампата на бюрото на доктор Роланд хвърляше топъл, мек кръг светлина, намалявах звука на радиото и пусках бостънската станция за класическа музика и се настанявах на кушетката с френската граматика. По-късно, когато ми се приспиваше, се зачитах в криминален роман, или ако исках, си правех чаша чай. На светлината от лампата лавиците на доктор Роланд излъчваха топлина и загадъчност. Не вършех нищо нередно и въпреки това ми се струваше, че се измъквам, че водя таен живот, за който, колкото и да бе приятен, рано или късно щеше да се наложи да си плащам.