Читать «Тайната история» онлайн - страница 277

Гарваните пляскат с крила. Лъскави бръмбари пълзят в храсталаците. Къс небе, замръзнало в заоблачената ретина, отразена в локва на земята. Ю-ху. Битие и небитие.

… Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки…175

Носачите спуснаха ковчега в гроба с дълги, скърцащи ремъци. Мускулите на Хенри потръпваха от усилието, беше стиснал здраво челюсти. Пот се бе просмукала и попила в гърба на сакото му.

Бръкнах в джоба на сакото си, за да се уверя, че болкоуспокоителните бяха още там. Обратният път към дома щеше да бъде дълъг.

Изтеглиха ремъците. Пасторът поръси гроба със светена вода. Пръст и мрак. Господин Коркоран бе заровил лице в ръцете си и ридаеше монотонно. Балдахинът плющеше от вятъра.

Първата лопатка пръст. Глухият шум от падането й върху капака на ковчега ме изпълни с противно, черно усещане за празнота. Госпожа Коркоран, с Патрик от едната й страна и спокойния Тед от другата, пристъпи напред. Ръката й с несвалена ръкавица хвърли розите в гроба.

Бавно, бавно, с провлачено и неизмеримо спокойствие Хенри се наведе и взе шепа пръст. Поднесе я над гроба и я остави да се изрони между пръстите му. После с ужасяващо присъствие на духа отстъпи и съвсем несъзнателно прокара ръката по гърдите си, размазвайки пръстта по реверите, вратовръзката и безукорно бялата колосана предница на ризата си.

Зяпнах го. Джулиан, Франсис и близнаците също бяха вперили поглед в него с изписан по лицата си ужас. Хенри сякаш не съзнаваше, че бе направил нещо необичайно. Стоеше там, напълно неподвижен, вятърът рошеше косата му и притъпената светлина просветваше по рамките на очилата му.

Глава осма

Спомените ми от събирането у семейство Коркоран след погребението са доста неясни, което може и да се дължи на шепата болкоуспокоителни, погълнати от мен по обратния път. Но дори и морфин не би успял напълно да притъпи ужаса от това събитие. Джулиан бе там, което бе нещо като благословия. Минаваше от компания на компания като ангел-хранител, отправяше малки любезни реплики, знаейки точно какво трябва да каже на всеки. Държеше се с такова ангелско обаяние и такт със семейство Коркоран, които в интерес на истината не харесваше и чувството бе дотолкова споделено, че дори госпожа Коркоран бе укротена. Освен това, що се отнася до семейството Коркоран, върхът на неговата слава бе, че се оказа стар познат на Пол Вандерфелър. Франсис, който се оказал наблизо, сподели, че се надява никога да не забрави изражението на лицето на господин Коркоран, когато Вандерфелър разпознал Джулиан и го поздравил по „европейски“, както чухме госпожа Коркоран да пояснява на един съсед — с прегръдка и целувка по бузата.

Малките членове на рода Коркоран, които изглеждаха странно въодушевени от печалните сутрешни събития, тичаха весело и шумно наоколо: хвърляха кроасани, крещяха, кикотеха се и се гонеха из тълпата с някаква ужасна играчка, издаваща силен звук, като пръдня. Фирмата, осигурила напитките и храната, също се бе изложила — прекалено много алкохол и твърде малко храна — рецепта, която със сигурност водеше до проблеми. Тед и съпругата му се караха непрекъснато. Брам Джързи повърна върху един диван. Господин Коркоран преминаваше от еуфория в най-дълбоко отчаяние и обратно.