Читать «Тайната история» онлайн - страница 276

Изведнъж ме връхлетя паника и си помислих „Това е нелепо. Как можа да се стигне до тук?“

Колите профучаваха по магистралата.

Гробът вдъхваше почти необясним ужас. Никога преди не бях виждал гроб. В него имаше нещо варварско — зинала, сляпа, кална дупка. От едната й страна за семейството бяха наредени наклонили се сгъваеми столове, а от другата бе струпана прясната пръст. „Боже!“ Изведнъж, с ослепителна яснота, започнах да осъзнавам всичко. Защо да се занимаваме с ковчега, със сенника или с всичко останало, след като просто щяха до го хвърлят тук, да го зарият с пръст и да се приберат вкъщи? Това ли беше всичко? Да се отърват от него като боклук?

„Бън, о, Бън, съжалявам!“

Пасторът претупа службата, под балдахина лицето му изглеждаше зелено. Джулиан бе там, сега го видях, гледаше към нас четиримата. Първо Франсис, а след това Чарлс и Камила се присъединиха към него, но на мен ми бе все едно. Бях замаян. Семейство Коркоран седяха тихо с ръце, положени в скутовете: „Как могат просто да седят там край тази противна яма и нищо да не правят?“ Беше сряда. В сряда, в десет имахме час по съчиняване на гръцка проза и точно там трябваше да бъдем всички сега. Край гроба безмълвно лежеше ковчегът. Знаех, че няма да го отворят, но ми се искаше. Едва сега бях започнал да осъзнавам, че никога повече няма да го видя.

Носачите стояха в една тъмна редица зад ковчега, подобно на хор от мъдреци в трагедия. Хенри бе най-младият. Стоеше спокойно, прибрани пред себе си ръце — големи, бели ръце на учен, умели и добре поддържани, същите онези ръце, които бяха опипали врата на Бъни, за да намерят пулса, после завъртяха главата му напред-назад на нейния счупен ствол, а ние, останалите се бяхме навели над ръба и наблюдавахме със секнал дъх. Дори от онова разстояние виждахме ужасния ъгъл, под който се бе извил вратът му, обърнатата в грешната посока обувка, струйките кръв от носа и устата. Хенри се наведе още по-близо и вдигна с палец клепачите му, като внимаваше да не докосне очилата, които висяха накриво на главата на Бъни. Единият му крак се сгърчи в един-единствен спазъм, който постепенно затихваше до леко потръпване, докато накрая престана. Часовникът на Камила имаше секундарник. Видяхме как тихо се съвещаваха. Изкачи се след нея по хълма, подпирайки се с длан на коляно, избърса ръцете в панталоните си и отговори на неспирния ни шепот — мъртъв? той дали…? — с краткото и безлично кимване на лекар…

— Господи, умоляваме те сега, докато оплакваме кончината на нашия брат, Твоя слуга, Едмънд Грейдън Коркоран и го изпращаме от тази земя, не забравяме, че сме готови да го последваме. Дари ни с милостта Си да се подготвим за последния си час и ни пази от внезапна и ненавременна смърт…

Бъни изобщо не бе видял какво става. Дори не бе разбрал, нямаше време. Олюля се назад, все едно бе на ръба на плувен басейн: един смешен вик и размахани във въздуха ръце. После изненадващият кошмар от падането. Човек, който не съзнаваше, че на света има такова нещо като Смъртта, който не можеше да повярва, дори когато бе изправен пред нея и никога не си бе представял, че тя ще дойде за него.