Читать «Тайната история» онлайн - страница 275

— Кенеди — отвърнал ядно Бъни, поклащайки се на пети и в следващия миг половината от персонала се втурнал да разчиства една маса.

Вероятно всичко се дължеше на тези необичайни случки, които се лутаха из главата ми, или пък на това, че единствените погребения, които някога бях виждал, ги предаваха по телевизията и бяха държавни, във всеки случай погребалното шествие — дълги, черни, облени от дъжда автомобили, сред тях и бентлито на господин Вандерфелър — в мен бе свързано по някакъв съноподобен начин с друго погребение и друга, далеч по-внушителна колона автомобили. Бавно се придвижвахме напред. Открити коли с цветя, досущ като кабриолети в някакъв кошмарен парад на цветята, пъплеха зад катафалката, чиито перденца бяха спуснати. Гладиоли, боядисани хризантеми, палмови клонки. Духаше силен вятър и ярките венчелистчета се откъсваха и се превъртаха назад между автомобилите, залепвайки се по предните стъкла като конфети.

Гробището се намираше на магистралата. Спряхме, излязохме от мустанга (вратите на колите хлопваха унило) и застанахме, примигващи, на мръсния банкет. На трийсетина сантиметра от нас по асфалта профучаваха автомобили.

Гробището бе голямо, брулено от ветровете, равно и безлично. Надгробните плочи бяха подредени в редици като каравани. Облеченият в униформа шофьор на погребалната агенция излезе от линкълна, за да отвори вратата на госпожа Коркоран. Не знам защо, в ръцете си тя носеше малък букет от напъпили рози. Патрик й предложи ръката си, тя плъзна облечената си в ръкавица ръка в свивката на лакътя му, зад тъмните си очила изглеждаше неразгадаема, спокойна като младоженка.

Отвориха задните врати на катафалката и извадиха ковчега. Всички мълчаливо тръгнахме след него, когато го понесоха високо вдигнат по откритата морава, носейки се по морето от трева като малка лодка. Жълти панделки весело плющяха от капака. Небето бе враждебно и огромно. Минахме край един детски гроб, от който злорадо ни се хилеше пластмасов фенер във формата на тиква.

Балдахин на зелени райета от онези, използвани по време на градински партита, бе разположен над гроба. В него имаше нещо празно и глупаво, защото плющеше посред нищото, нещо безсмислено, банално и грубо. Спряхме и се разпръснахме на малки, мълчащи неловко групи. Не знам, но сигурно съм си представял нещо повече от това. Сдъвкани от косачките парченца боклук бяха разпръснати по тревата. Имаше фасове, разпознах части от опаковка от „Туикс“.