Читать «Тайната история» онлайн - страница 274

Зад нас някой много силно извика:

— Татко?

Подскочих стреснато и гузно. Беше Хю. Вървеше бързо, почти тичаше и след миг настигна баща си.

— Татко? — повтори той и постави ръка на прегърбеното рамо на баща си. Отговор не последва. Разтърси го полека. Далеч напред, носачите на ковчега и Хенри, когото не можех да различа между тях, но знаех, че бе там, приплъзваха саркофага през отворените врати на катафалката.

— Татко — каза Хю. Беше силно развълнуван. — Татко. Изслушай ме за секунда.

Вратите се затръшнаха. Господин Коркоран се обърна бавно, бавно. Носеше бебето, което наричаха „Шампиона“, но днес неговото присъствие не му носеше никаква утеха. Изражението на голямото му и отпуснато лице бе празно и отнесено. Загледа се в сина си така, сякаш никога преди не го бе виждал.

— Татко — каза Хю. — Познай кого видях току-що. Познай кой е дошъл. Господин Вандерфелър — допълни той бързо и стисна рамото на баща си.

Сричките на това знаменито име, което семейство Коркоран произнасяха с почти същото уважение както, когато споменаваха Всевишния, оказаха чудотворно влияние над господин Коркоран още със самото си изричане.

— Вандерфелър е тук? — огледа се той. — Къде е?

Този величествен персонаж, който се въздигаше в колективното несъзнателно на семейство Коркоран, оглавяваше благотворителна организация, създадена от още по-величествения му баща. Тя пък от своя страна държеше контролния пакет акции от банката на господин Коркоран. А това означаваше срещи на управителния съвет и от време на време някакви обществени дейности. Семейство Коркоран имаха нескончаем запас от „прекрасни“ истории за Пол Вандерфелър, за това колко „европейски“ се държал, колко прочут бил със своята „духовитост“, въпреки че изящните му слова, които намираха чести поводи да повтарят, ми се струваха доста пошли (пазачите в караулката в Хампдън бяха по-остроумни), семейство Коркоран изпадаха в изтънчен и привидно съвсем искрен смях. Един от любимите начини, по които Бъни започваше някое изречение, бе съвсем невинно да спомене:

— Когато татко вечерял онзи ден с Пол Вандерфелър…

Ето го и него самият, великият, изпепеляващ ни с лъчите си от слава. Погледнах натам, накъдето Хю бе посочил на баща си и го видях — обикновен наглед мъж с добродушно изражение на човек, свикнал да бъде обслужван непрекъснато, наближаващ петдесетте, добре облечен, нямаше нищо особено „европейско“ в него, като изключим грозните очила и фактът, че бе значително по-нисък от средния ръст.

Нещо много близо до нежност се разля по лицето на господин Коркоран. Без да продума, той тръсна бебето в ръцете на Хю и забърза през моравата.

Може би защото семейство Коркоран имаха ирландски произход, или защото господин Коркоран бе роден в Бостън, но сякаш цялото семейство усещаше някаква загадъчна близост с рода Кенеди. Беше прилика, която се опитваха да развият, особено госпожа Коркоран, с прическата си и очилата „а ла Джаки“. Съществуваше и лека физическа прилика: големите зъби на Брейди и Патрик, заедно с прекалено загорелия им тен и хлътналите им страни извикваха сянката на Боби Кенеди. А другите братя, заедно с Бъни, имаха структурата на Тед Кенеди, с доста по-едри и малко заоблени черти, сбрани в средата на лицата им. Човек с лекота би ги сбъркал за далечни членове на рода, братовчеди навярно. Франсис ми разказа как веднъж с Бъни влезли в моден и претъпкан ресторант в Бостън. Имало списък на чакащите и келнерът поискал име: