Читать «Тайната история» онлайн - страница 273

Пасторът се сепна, защото се намираше в ключов момент от молитвата. Отвори очи и погледът му попадна на Чарлс, който все още размахваше виновния молитвеник.

— И нека не линеят от пуста болка — изрече пасторът леко по-силно, — нито от мъка, като ония, що нямат никаква надежда, а през сълзи все към Теб да отпращат взор…

Бързо сведох глава. Осата все още се крепеше с едната си черна антенка за гърба на пейката. Загледах се в нея и се замислих за Бъни, горкия Бъни, който бе невероятно умел убиец на всякаква летяща напаст и преследваше мухите с навит на руло екземпляр от Хампдънския „Икзаминър“.

Чарлс и Франсис, които не си говореха преди службата, някак си бяха успели да се сдобрят до края. След последното „амин“, в абсолютно мълчаливо съгласие те се шмугнаха в празния коридор на страничния кораб. Зърнах ги преди да свият към мъжката тоалетна, бързаха мълчаливо, Франсис се спря, хвърли един последен, нервен поглед назад и веднага бръкна в джоба на сакото си за онова, което знаех, че бе там — плоска бутилка, бях го виждал да я вади от жабката на автомобила си.

Навън, в двора на църквата, денят бе кален и мрачен. Дъждът бе спрял, но небето бе тъмно и духаше силен вятър. Някой биеше църковната камбана, но не се справяше много добре. Тя се поклащаше неравномерно, с подрънкване, напред-назад, като звънче по време на спиритически сеанс.

Хората се опитваха да се доберат до колите си с издути от вятъра дрехи и придържащи шапките към главите си. На няколко крачки пред мен Камила бе застанала на пръсти и се опитваше да свие чадъра си, който я влачеше и тя пристъпваше ситно-ситно, с черната си траурна рокля приличаше на Мери Попинс. Тръгнах към нея, за да й помогна, но преди да я достигна, чадърът се обърна навън. За миг той поведе свой собствен, ужасяващ живот, крякаше и пляскаше със спици като птеродактил. Камила нададе внезапен, остър вик, пусна го и той веднага отлетя на метър във въздуха, преобърна се веднъж-дваж и се закачи във високите клони на един ясен.

— По дяволите — каза тя, загледа се нагоре към него, а после надолу към пръста си, по който се появи тънка нишка кръв. — По дяволите, по дяволите, по дяволите.

— Добре ли си?

Тя мушна наранения пръст в устата си.

— Нищо ми няма — отвърна на висок глас и раздразнено, гледайки към клоните. — Беше любимият ми чадър.

Бръкнах в джоба си и й подадох носната си кърпа. Тя я разтърси и я притисна към пръста си (бялото изпърполи, развята коса, помръкващо небе). Докато я наблюдавах, един врязал се в паметта ми спомен ме пренесе: небето бе в същото буреносно сиво, каквото бе тогава, покарали листа на дърветата и тя, с развяна около лицето коса, точно по същия начин…

(бялото изпърполи)

(… при клисурата. Слезе заедно с Хенри и се изкачи обратно преди него, останалите чакахме на ръба, студен вятър, потръпваме, подскачаме на крака да й помогнем да се изкачи; мъртъв? той…? Тя извади носна кърпичка от джоба си и избърса окаляните си ръце, не погледна към никого от нас, косата й се развяваше на фона на небето, а лицето й бе лишено от каквато и да било емоция…)