Читать «Тайната история» онлайн - страница 271

Според списъка на „Архитектурните забележителности от национално значение“, църквата била построена през хиляда седемстотин и някоя си година. Представляваше почерняла от времето, прилична на тъмница сграда със свое малко, разпиляно гробище отзад. Намираше се на стръмен и тесен селски път. Пристигнахме мокри и схванати от подгизналите седалки на колата на Франсис. От двете страни на пътя, сякаш беше някакъв селски празник или вечер за игра на бинго, се редяха автомобили, леко килнати встрани в затревената канавка. Ръмеше сив, ситен дъждец. Паркирахме близо до кънтри клуба, който бе малко по-надолу и останалите около четиристотин метра изкачихме мълчаливо в калта.

Храмът бе потънал в сумрак, но щом пристъпих вътре, бях заслепен от блясъка на свещите. Когато очите ми привикнаха, видях метални фенери, лепкави каменни плочи и цветя навсякъде. Сепнах се, като зърнах, че една от аранжировките бе оформена с помощта на тел във формата на числото 27.

— Мислех, че беше на двадесет и четири — прошепнах на Камила.

— Не — отвърна тя, — това е номерът му в отбора по ръгби.

Църквата бе препълнена. Огледах се за Хенри, но не го видях. Зърнах човек, който ми заприлича на Джулиан, но, когато се обърна, разбрах, че не бе той. Известно време стояхме така — скупчени и объркани. Покрай задната стена бяха наредени метални, сгъваеми столове, за да могат да се настанят всички, но някой забеляза една полупразна пейка и ние се насочихме към нея: Франсис и Софи, близнаците и аз. Чарлс не се откъсваше от Камила и съвсем очевидно бе изперкал от страх. В храма витаеше кошмарна атмосфера на покаяние и обреченост, което изобщо не му помагаше. Той оглеждаше всичко с неприкрит ужас, а Камила го хвана за ръката и се опита да го избута надолу по пътеката между столовете. Марион бе отишла да седне с някакви хора, дошли направо от Хампдън, а Клоук, Брам и Руни просто се бяха изпарили по пътя от колата до църквата.

Службата бе дълга. Пасторът бе взел своите универсални, а според някои и леко безлични цитати от проповедта за любовта от Първо послание до коринтяните от апостол Павел. („Не ти ли се стори, че текстът бе много неподходящ?“ попита после Джулиан, който притежаваше потискащото виждане за смъртта на езичник, съчетано с ужаса от неопределимото.) След пастора говори Хю Коркоран: („Той бе най-добрият малък брат, който някой може да има“.)

А после излезе старият треньор по ръгби на Бъни, жизнерадостен и напорист тип, и надълго говори за обединяващия дух на Бъни. Разказа вдъхновяваща история за това как покойният спечелил изгубената игра срещу един особено труден съперник от „долен“ Кънектикът. („Разбирай «черен», прошепна Франсис“.)

Завърши историята, като направи театрална пауза и се загледа в аналоя, а после впери поглед напред.

— Не знам почти нищо за рая. Работата ми е да науча момчетата да играят играта, при това да я играят добре. Днес сме се събрали, за да почетем едно момче, което преждевременно напусна играта. Но това не значи, че когато е бил там, на игрището, не е дал всичко от себе си. Това не значи, че не беше победител — последва дълга, изпълнена с напрежение пауза. — Бъни Коркоран — продължи той пресипнало — бе победител.