Читать «Тайната история» онлайн - страница 269

— Защо? — попита.

— Носачите на ковчега трябва да се срещнат в десет и петнадесет в преддверието.

— Защо? — с ведическо спокойствие повтори Хенри.

— Не знам защо. Само ти предавам онова, което тя каза. Цялото нещо е планирано като синхронно плуване или някаква подобна проклетия. Готов ли си да тръгнеш или искаш още малко време.

— Стига, Брандън — меко се обърна към малкия си син съпругата на Тед. Той бе влетял в кухнята и се опитваше да се залюлее на ръцете й като примат. — Моля те. Мама ще я заболи. Брандън.

— Лиса, не трябва да му позволяваш да се катери по теб така — каза първата Лиса и погледна часовника си.

— Моля те, Брандън. Мама трябва да тръгва сега.

— Вече е прекалено голям, за да се държи така. Знаеш, че е. Ако бях на твое място, щях да го вкарам в банята и да го спукам от бой.

След около двадесет минути слезе госпожа Коркоран, облечена в черен крепдешин и ровеща из кожената си чантичка с метална закопчалка.

— Къде са всички? — попита тя, когато видя, че край стъкления шкаф се мотаехме само ние с Камила и Софи Диърболд.

Никой не й отговори и тя раздразнено се спря на стълбите.

— Е? Всички тръгнаха ли? Къде е Франсис?

— Мисля, че се облича — отвърнах, доволен, че бе попитала нещо, за чийто отговор не се налагаше да излъжа. От там, където бе застанала на стълбите, не можеше да види онова, което останалите от нас виждахме доста ясно през стъклените врати на всекидневната — Клоук, Брам, Руни и Чарлс бяха застанали под покритата част на верандата и пушеха трева. Бе необичайно да видиш точно Чарлс да пуши трева и единственото обяснение, което бях в състояние да измисля, бе, че го правеше, защото си мислеше, че това ще го стегне, така както би направило едно силно питие. Ако наистина бе така, бях сигурен, че го очаква доста неприятна изненада. В училище, когато бях на дванадесет и тринадесет, се напушвах всеки ден, но не защото ми харесваше — избиваше ме студена пот и изпадах в паника — а защото бе изключително престижно да те смятат за пушач на ганджа, и защото много умело прикривах параноидните, прилични на грип симптоми, които предизвикваше.

Госпожа Коркоран ме гледаше, сякаш бях вдигнал ръка за хитлеристки поздрав.

— Облича се?

— Така мисля.

— Не се ли е облякъл досега? Какво са правили всички цяла сутрин?

Не знаех какво да й отговоря. Слизаше бавно, стъпало по стъпало, но главата й вече бе над перилата и нищо не препречваше гледката й към френските прозорци, изпръскани от дъжда и към нищо не съзнаващите пушачи зад тях, ако решеше да погледне в онази посока. Всички бяхме вкаменени от напрежение. Някои майки не биха разпознали марихуана, ако я видеха, но госпожа Коркоран като че ли не бе от тези жени.

Щракна силно закопчалката на чантичката си и бавно, като граблива птица обходи всичко с поглед. Единствено този поглед можеше да ми напомни за баща ми. Така и стана.

— Е? Някой ще му каже ли да побърза?

Камила скочи.

— Аз ще му кажа, госпожо Коркоран — но след като сви зад ъгъла, тя тръгна към френските прозорци.

— Благодаря ти, скъпа — отвърна госпожа Коркоран. Бе намерила това, което търсеше — слънчевите си очила — и ги сложи. — Не разбирам какво ви става, млади хора. Нямам предвид точно вас, но моментът е много труден, всички сме подложени на голямо напрежение, но трябва да се опитаме нещата да вървят, колкото е възможно по-гладко.