Читать «Тайната история» онлайн - страница 267

— Виждал съм те да караш със свален гюрук, когато вали — каза рязко Чарлс. Стоеше до плота, с гръб към Франсис, и си наливаше питие. Косата му бе полепнала по челото, а по балатума около него се образуваше малка локва.

— Моля те — рече през зъби Франсис. — Никога.

— Напротив — отвърна му Чарлс, без да се извръща.

— Кажи кога.

— Ще ти кажа. Ами през онзи следобед, когато с теб бяхме в Манчестър, около две седмици преди началото на учебната година и решихме да отидем в „Екуинокс Хаус“ за…

— Това беше летен следобед. Само пръскаше.

— Не беше. Валеше силно. Сега не искаш да говорим за това, защото тогава се опита да ме накараш да…

— Ти си луд — каза Франсис. — Онова няма нищо общо с това. Навън е тъмно като в рог, вали като из ведро и ти си се нарязал като казак. Цяло чудо е, че не си убил някого. Къде, по дяволите, ходи за тия цигари? Наблизо няма магазин за цигара поне на…

— Не съм пиян.

— Ха, ха. Говори ми. От къде взе цигарите? Бих искал да узная. Обзалагам се…

— Казах, че не съм пиян.

— Да бе. Обзалагам се, че дори не си купил цигари. А ако си взел, трябва да са подгизнали. Къде са?

— Остави ме на мира.

— Не. Наистина. Покажа ми ги. Бих искал да видя тези баснословни…

Чарлс остави с трясък чашата, завъртя се обратно и изсъска:

— Остави ме на мира.

Ужасяващото не бе точно тонът, а изражението на лицето му. Франсис го зяпна с леко отворена уста. За около десет секунди единственият звук идваше от ритмичното кап-кап-кап на водата, която се стичаше от подгизналите дрехи на Чарлс.

Взех скоча със сода и много лед, и чашата с вода без лед за Хенри, минах край Франсис, през летящата врата и тръгнах надолу към мазето.

През цялата нощ валя силно. Носът ме сърбеше от прахта в спалния чувал, а подът на мазето бе излят от бетон и покрит с много тънък мокет, от тези, които се използват и на открито, така че костите ме боляха всеки път, когато се обърнех. Дъждът барабанеше по високите прозорци и по прожекторите, които светеха през стъклата и хвърляше сенки по стените, сякаш тъмни ручейчета се спускаха надолу от тавана към пода.

На своето легло Чарлс хъркаше с отворена уста, Франсис бълнуваше. От време на време през дъжда внезапно преминаваше автомобил и фаровете му за миг обикаляха и осветяваха стаята — билярдната маса, снегоходките на стената и гребния тренажор, креслото, в което седеше неподвижно Хенри с чаша в ръка и димяща цигара между върховете на пръстите. Само за миг призрачно бледото му и бдящо лице, попадаше в обсега на светлините и после много бавно и равномерно отново потъваше в тъмнината.

Сутринта се събудих, изтръпнал и дезориентиран, от шума на незатворен капак, който се блъскаше някъде. Дъждът плющеше по-силно от всякога и шибаше ритмично, на вълни прозорците на бялата и ярко осветена кухня. През това време ние, гостите, насядахме край масата и наченахме мълчалива и безрадостна закуска с кафе и бисквити с мармалад.