Читать «Тайната история» онлайн - страница 265

Бях нервен. Стаята миришеше на нови дрехи и парфюм. Огромни стенни огледала възпроизвеждаха всяко наше движение в един параноичен и многокартинен образ. Нямаше как да се измъкнем и не можехме да измислим никакво обяснение защо сме вътре, ако някой влезеше. Държах под око вратата, докато Клоук с възхитителна ефикасност и умение преглеждаше шишетата.

Далмейн. Жълт и оранжев. Дарвон. Червен и сив. Фиоринал. Нембутал. Милтаун. Взех по две от всяко шише, което ми подаде.

— Какво — попита ме той, — не ти ли трябват повече?

— Не искам да се усети, че нещо й липсва.

— По дяволите — отвърна той, отвори друго шише и изсипа половината от съдържанието му в джоба си. — Вземай каквото си поискаш. Ще си помисли, че е била някоя от снахите й. Ето, вземи малко и от тази жега — и изсипа почти цялото останало съдържание в дланта ми. — Голяма работа е. Фармацевтично постижение. По време на сесия много лесно можеш да вземеш по десет-петнадесет долара на хапче.

Слязох долу, десният ми джоб бе пълен с антидепресанти, а левият — с успокоителни. Франсис стоеше в подножието на стълбите.

— Виж какво — казах, — знаеш ли къде е Хенри?

— Не. Виждал ли си Чарлс?

Почти бе изпаднал в истерия.

— Какво се е случило?

— Открадна ключовете от колата ми.

— Моля?

— Взе ключовете от джоба на палтото ми и излезе. Камила го видяла да потегля по алеята. Гюрукът бил спуснат. Тая кола едва върви при дъжд, както и да е, но ако… дявол го взел — каза той и прокара ръка по челото си. — Нищо не знаеш за това, нали?

— Видях го преди около час. Беше с Марион.

— Аз също говорих с нея. Чарлс каза, че отива за цигара, но това беше преди един час. Видя ли го? Не си говорил с него?

— Не.

— Беше ли пиян? Марион каза, че бил. Стори ли ти се пиян?

Самият Франсис изглеждаше доста пиян.

— Не много — отвърнах. — Хайде, помогни ми да намеря Хенри.

— Казах ти. Не знам къде е. За какво ти е?

— Имам нещо за него.

— Какво? — попита на гръцки. — Успокоителни ли?

— Да.

— Ами за Бога, дай и на мен нещо — каза той. Поклащаше се напред-назад, с облещени очи.

За приспивателно беше прекалено пиян. Дадох му един екседрин.

— Благодаря — той го преглътна с голяма, бавна глътка уиски. — Дано пукна през нощта. Къде мислиш, че е отишъл? Колко е часът?

— Около десет.

— Нали не мислиш, че е решил да шофира към къщи? Може би просто е взел колата и е подкарал към Хампдън. Камила каза, че със сигурност не би го направил, не и преди утрешното погребение, но аз не съм убеден, той просто изчезна. Нали ако е отишъл само за цигари, трябваше вече да се е върнал? Как мислиш?

— Ще се появи. Извинявай, но трябва да вървя. Ще се видим по-късно.