Читать «Тайната история» онлайн - страница 266

Претърсих цялата къща за Хенри и го намерих в тъмното, седнал съвсем сам на едно походно легло в мазето.

Погледна ме с ъгълчето на окото си, без да повдигне глава.

— Какво е това? — попита, когато му предложих няколко капсули.

— Нембутал. Ето.

Взе ги и ги глътна без вода.

— Имаш ли още?

— Да.

— Дай ми ги.

— Не можеш да вземаш повече от две.

— Дай ми ги.

Дадох му ги.

— Хенри, не се шегувам. По-добре внимавай.

Погледна ги, а после бръкна в джоба си за синята емайлирана кутийка и внимателно ги прибра вътре.

— Ще бъде ли прекалено, ако те помоля да се качиш горе и да ми донесеш нещо за пиене — каза после той.

— След тези хапчета не трябва да пиеш.

— Вече съм пил.

— Знам.

Известно време никой от нас не продума.

— Виж какво — каза Хенри и побутна очилата нагоре по носа си, — искам скоч със сода. Във висока чаша. Наблегни на скоча, по-малко сода и повечко лед, както и чаша с чиста вода, без лед. Това искам.

— Няма да ти ги донеса.

— Ако не се качиш и не ми ги донесеш, ще трябва сам да го направя.

Качих се до кухнята и му приготвих питието, с тази разлика, че наблегнах на содата повечко, отколкото на него му се искаше.

— Това е за Хенри — каза Камила, влизайки в кухнята, точно когато бях свършил с първата чаша и пълнех втората с вода от чешмата.

— Да.

— Къде е той?

— Долу.

— Как е?

Бяхме сами в кухнята. Не изпусках от поглед отворената врата и й разказах за лакираната кутия.

— Типично за Клоук — каза тя през смях. — Всъщност е доста почтен, нали? Бъни винаги е казвал, че му напомня за теб.

Озадачих се и доста се обидих от последното. Канех се да й отвърна, но просто оставих чашата и казах:

— С кого говориш по телефона в три сутринта?

— Моля?

Изненадата й изглеждаше напълно естествена. Проблемът бе, че Камила бе толкова умела актриса, че човек никога не може да бъде сигурен дали е искрена.

Погледнах я право в очите. Отвърна на погледа ми, веждите й бяха сключени и точно когато си помислих, че е запазила мълчание малко по-дълго отколкото трябва, тя поклати глава и отново се засмя.

— Какво ти става? За какво говориш?

Аз също се засмях. Невъзможно бе да я надхитриш в тази игра.

— Не се опитвам да те поставя натясно. Но трябва да внимаваш какво говориш по телефона, когато Клоук е в дома ти.

Погледна ме безучастно.

— Внимавам.

— Надявам се да е било така, защото той е подслушвал.

— Не е чул нищо.

— Не че не се е постарал.

Стояхме и се гледахме един друг. Точно под едното й око имаше една спираща дъха, рубинено червена, много малка бенка. Поривът бе неустоим. Наведох се и я целунах.

Засмя се.

— Това пък за какво?

Сърцето ми, окрилено от моментната ми дързост, бе пропуснало един-два удара, но внезапно започна бясно да препуска. Обърнах се и се престорих, че се занимавам с чашата.

— Просто така, изглеждаше много хубава — може би щях да добавя още нещо, ако мокрият до кости Чарлс не бе влетял през вратата на кухнята. Франсис го следваше неотлъчно по петите.

— Защо просто не ми каза — прошепна Франсис ядосано. Беше зачервен и трепереше. — Да не говорим, че седалките са подгизнали, вероятно ще плесенясат и ще изгният, а и че утре ще трябва да шофирам обратно към Хампдън. Но това няма никакво значение. Не ми пука. Онова, което не мога да повярвам е, че съзнателно си преровил джобовете на палтото ми, взел си ключовете и…