Читать «Тайната история» онлайн - страница 264

— Но този младеж бе твърдо решен — продължи господин Коркоран. — Трябваше да има самолета или нищо. След като ми каза за това, постоях една минута, после си поех дълбоко дъх и му казах „Хенри, синко, сигурно е страхотен, но ще бъда честен и ще се съглася с родителите ти. Нека ти кажа защо.“

— Ей, тате — обади се Патрик Коркоран, който току-що бе влязъл, за да си налее едно питие. Бе по-слаб от Бън, но много по-луничав, имаше същата пясъчна коса като Бъни и острия му малък нос. — Тате, объркал си всичко. Това не се случи с Хенри. Това бе старият приятел на Хю Уолтър Балънтайн.

— Глупости — каза господин Коркоран.

— Със сигурност беше той. А и той в крайна сметка си купи самолета. Хю? — провикна се към съседна стая. — Хю, помниш ли Уолтър Балънтайн?

— Разбира се — отвърна Хю и се появи на прага. Държеше за ръката хлапето Брандън, което се въртеше и с всички сили се опитваше да се отскубне. — Какво за него?

— Нали в крайна сметка Уолтър си купи онзи малък „Бонанза“?

— Не беше „Бонанза“ — отвърна Хю, който с ледено спокойствие пренебрегваше ударите и скимтенето на сина си. — Беше „Бийчкрафт“. Не, знам какво си мислите — вметна, когато видя, че баща му и Патрик се канят да му опонират. — Нали пътувах до Дънбъри с Уолтър, за да видим онзи малък „Бонанза“, но собственикът му искаше прекалено много. Поддръжката на тези самолети струва страшно много, а и машината трябваше да претърпи сериозен ремонт. Продаваше я, защото не можеше да си позволи да я поддържа.

— А какво стана с „Бийчкрафт“-а? — попита господин Коркоран. Ръката му се бе махнала от рамото на Хенри. — Чувал съм, че е една великолепна малка машина.

— Уолтър имаше известни проблеми с нея. Намери я чрез обява в „Пенисейвър“, от някакъв пенсионирал се конгресмен от Ню Джързи. Използвал я, за да пътува с нея по време на предизборните си кампании…

Той изохка и се гмурна напред, защото хлапето се бе извило рязко, откопчи се и се втурна из стаята като снаряд. Избягна нападението на баща си, шмугна се встрани, за да се изплъзне на препречилия му се Патрик и се обърна назад, за да погледне преследвачите си, но точно тогава се блъсна право в стомаха на Хенри.

Ударът бе силен. Детето се разплака. Хенри зяпна и последната капка кръв се дръпна от лицето му. Бях сигурен, че ще се строполи, но някак си успя да се задържи на крака с огромно усилие изпълнено с достойнство като стар и ранен слон. А господин Коркоран отметна глава и весело се разсмя на страданието му.

Не бях повярвал напълно на Клоук за опиатите, които могат да бъдат открити на втория етаж, но когато отново се качих с него, разбрах, че не ме е излъгал. Към спалнята на домакините имаше малка гардеробна, в нея имаше черна, лакирана тоалетна масичка с много малки отделения и миниатюрни ключета. В едно от тези отделения имаше луксозна кутия с шоколадови бонбони „Годайва“ и спретната, добре подредена сбирка от разноцветни хапчета. Лекарят, който ги бе предписал — д-р Е. Дж. Харт — очевидно бе много по-безразсъден по нрав, отколкото предполагаше спретнатият му подпис. Та той бе доста щедър човек, особено що се отнася до амфетамините. Дамите на възрастта на госпожа Коркоран обикновено доста сериозно се пристрастяваха към валиум и разни такива, но тя разполагаше с достатъчно гориво, което да накара цяло стадо от „Ангелите на Ада“169 да тръгне да буйства из страната.