Читать «Тайната история» онлайн - страница 263
Дона Тарт
— Моля?
Погледна през рамо.
— Надолу по коридора. След спалнята на домакините. Щях да ти кажа, ако беше попитал.
Зяпнах го.
— Откъде знаеш?
Прибра капсулата в джоба си и ме погледна с недоумение:
— Почти съм израснал в този дом. Добрата Кати взема поне шестнадесет различни вида приспивателни.
Погледнах към затворената врата на спалнята на домакините.
— Не. Не сега.
— Защо не?
— Заради бабата на Бъни. Трябва да полегне, след като хапне. Ще дойдем по-късно.
Положението долу се бе прояснило, но не много. Камила никъде не се виждаше. Отегченият и пиян Чарлс се бе свил в един ъгъл и притискаше чаша в слепоочието си, а разплаканата Марион му бръщолевеше нещо, косата й бе пристегната назад с една от онези огромни панделки, предлагани в каталога на „Талботс“. Не бях имал възможност да говоря с Чарлс, тъй като тя почти неотлъчно бе до него, откакто бяхме пристигнали. Не знам защо се бе лепнала за него толкова здраво, може би защото не говореше с Клоук, а братята на Бъни бяха или женени, или сгодени, а от останалите мъже в нейната възрастова група — братовчедите на Бъни, Хенри и аз, Брам Джързи и Руни Уин, Чарлс бе най-добре изглеждащият.
Той погледна към мен над рамото й. Не ми стискаше да се приближа и да го спася, затова погледнах встрани, но точно тогава някакъв мъник, който бягаше от своя брат, ухилен и с големи уши като дръжки на чаша, се мушна между краката ми и едва не ме събори.
Започнаха да се въртят около мен. По-малкият, ужасен и пищящ, се хвърли на пода и ме сграбчи за коленете.
— Задник — подсмъркна малкият.
Другият се спря, отстъпи една крачка назад, а в погледа му имаше нещо злобно и почти похотливо.
— Тате — изчурулика той, гласът му бе като разлян сироп. —
От другия край на стаята Хю Коркоран се обърна с чаша в ръка:
— Не ме карай да идвам там, Брандън.
— Ама Кори те нарече задник,
— Ти си задник — подсмъркна малкият. — Ти, ти, ти.
Отлепих го от крака си и отидох да търся Хенри. Те с господин Коркоран бяха в кухнята, заобиколени от хора: господин Коркоран, който бе прегърнал Хенри, имаше вид сякаш бе прекалил с пиенето.
— Ние с Кати — говореше той с висок и поучителен тон, —
Продължи да дрънка тези измислени спомени, а Хенри, блед и болен, стоически понасяше смушкванията и ударите по гърба, като добре обучено куче, което търпи юмручните удари на грубо дете. Самата история бе нелепа. В нея се разказваше за един енергичен и необичайно предприемчив млад Хенри, който иска да си купи едномоторен самолет против волята на родителите си.