Читать «Тайната история» онлайн - страница 262
Дона Тарт
Мислех си, че загадъчният ни гост си е тръгнал, но когато решихме да се измъкнем, открихме Клоук, който се спотайваше отвън. Погледна ме презрително, но после зяпна, когато зад мен се появи Камила с разрошена коса и оправяща полата си.
Дори и да бе изненадана да го види, тя не го показа.
— Ей, здравей — поздрави и се наведе да изтупа коленете си.
— Здрасти — отвърна Клоук и погледна встрани със заучен и високомерен израз. Знаехме, че той се интересуваше от нея, но дори и да не я харесваше, Камила не бе от онези момичета, от които очакваш да се натискат с някого в заключена баня.
Тя мина между нас и тръгна надолу по стълбите. Тръгнах след нея, но Клоук се изкашля многозначително и аз се обърнах.
Облегна се на стената и ме погледна така, сякаш му бях ясен още от мига, в който съм се родил.
— Така — каза той. Ризата му не бе гладена, а краищата й се подаваха отвън. Очите му бяха червени, но не знаех дали е друсан или просто уморен. — Как върви?
Спрях се на площадката. Камила бе в края на стълбите и не можеше да ни чуе.
— Добре — отговорих.
— Какво става?
— Моля?
— Внимавайте Кати да не ви хване да се натискате в банята й. Веднага ще ви изпрати на автогарата.
Тонът му бе неутрален. Въпреки това ми напомни за историята с приятеля на Мона от миналата седмица. Клоук не излъчваше почти никаква физическа заплаха, а освен това си имаше достатъчно проблеми.
— Виж — казах, — разбрал си погрешно.
— Не ми пука. Просто ти казвам.
— Добре,
Клоук мързеливо бръкна в джоба си и извади пакет „Малборо“, толкова измачкан и сплескан, че не ми се струваше възможно вътре да има цигара. Каза:
— Мислех, че се вижда с някого.
— За Бога!
Той сви рамене.
— Не е моя работа — продължи, извади една изкривена цигара и смачка празния пакет в ръката си. — В колежа хората ме притесняваха, така че преди да дойдем тук, отидох да спя у тях. Чух я да говори по телефона.
— Какво каза?
— А, нищо, но когато я чуеш да шепне в два-три през нощта, започваш да си задаваш въпроси — той се усмихна мрачно. — Предполагам, мислела е, че съм дълбоко заспал, но да ти призная, не спях толкова добре… Така да е — вметна, когато видя, че не му отговарям. — Нищо не знаеш за това.
— Не знам.
— Вярно бе.
— Наистина не знам.
— Тогава какво правехте там вътре?
Погледнах го за миг, после извадих шепата хапчета и протегнах отворена длан, за да ги види.
Наведе се напред със сключени вежди, а после доста изненадващо мътните му очи се избистриха и придобиха разумен изглед. Съвсем делово избра една капсула и я вдигна към светлината.
— Какво е? Знаеш ли?
— „Судафед“ — отговорих. — Не си прави труда. Тук няма нищо.
Подсмихна се.
— Знаеш ли защо? — и за първи път ме погледна с истинска добронамереност. — Защото не сте търсили на правилното място.