Читать «Тайната история» онлайн - страница 262

Мислех си, че загадъчният ни гост си е тръгнал, но когато решихме да се измъкнем, открихме Клоук, който се спотайваше отвън. Погледна ме презрително, но после зяпна, когато зад мен се появи Камила с разрошена коса и оправяща полата си.

Дори и да бе изненадана да го види, тя не го показа.

— Ей, здравей — поздрави и се наведе да изтупа коленете си.

— Здрасти — отвърна Клоук и погледна встрани със заучен и високомерен израз. Знаехме, че той се интересуваше от нея, но дори и да не я харесваше, Камила не бе от онези момичета, от които очакваш да се натискат с някого в заключена баня.

Тя мина между нас и тръгна надолу по стълбите. Тръгнах след нея, но Клоук се изкашля многозначително и аз се обърнах.

Облегна се на стената и ме погледна така, сякаш му бях ясен още от мига, в който съм се родил.

— Така — каза той. Ризата му не бе гладена, а краищата й се подаваха отвън. Очите му бяха червени, но не знаех дали е друсан или просто уморен. — Как върви?

Спрях се на площадката. Камила бе в края на стълбите и не можеше да ни чуе.

— Добре — отговорих.

— Какво става?

— Моля?

— Внимавайте Кати да не ви хване да се натискате в банята й. Веднага ще ви изпрати на автогарата.

Тонът му бе неутрален. Въпреки това ми напомни за историята с приятеля на Мона от миналата седмица. Клоук не излъчваше почти никаква физическа заплаха, а освен това си имаше достатъчно проблеми.

— Виж — казах, — разбрал си погрешно.

— Не ми пука. Просто ти казвам.

— Добре, аз ти казвам. Ако искаш вярвай, все ми е тая.

Клоук мързеливо бръкна в джоба си и извади пакет „Малборо“, толкова измачкан и сплескан, че не ми се струваше възможно вътре да има цигара. Каза:

— Мислех, че се вижда с някого.

— За Бога!

Той сви рамене.

— Не е моя работа — продължи, извади една изкривена цигара и смачка празния пакет в ръката си. — В колежа хората ме притесняваха, така че преди да дойдем тук, отидох да спя у тях. Чух я да говори по телефона.

— Какво каза?

— А, нищо, но когато я чуеш да шепне в два-три през нощта, започваш да си задаваш въпроси — той се усмихна мрачно. — Предполагам, мислела е, че съм дълбоко заспал, но да ти призная, не спях толкова добре… Така да е — вметна, когато видя, че не му отговарям. — Нищо не знаеш за това.

— Не знам.

— Вярно бе.

— Наистина не знам.

— Тогава какво правехте там вътре?

Погледнах го за миг, после извадих шепата хапчета и протегнах отворена длан, за да ги види.

Наведе се напред със сключени вежди, а после доста изненадващо мътните му очи се избистриха и придобиха разумен изглед. Съвсем делово избра една капсула и я вдигна към светлината.

— Какво е? Знаеш ли?

— „Судафед“ — отговорих. — Не си прави труда. Тук няма нищо.

Подсмихна се.

— Знаеш ли защо? — и за първи път ме погледна с истинска добронамереност. — Защото не сте търсили на правилното място.