Читать «Тайната история» онлайн - страница 258

— Не, благодаря — отвърна Хенри.

Разтревожих се, когато видях отблизо колко бе блед. Лицето му бе оловно сиво, а по челото му бяха избили ситни капки пот.

— Какво правите цяла сутрин горе, момчета? — попита господин Коркоран с пълна с лед уста.

Хенри примигна срещу него.

— А? — каза шеговито господин Коркоран. — Зяпахте списания с разголени момичета? Или правихте любителско радио?

Хенри прокара ръка по челото си — видях, че тя леко потреперваше.

— Четох — каза той.

— Чел си? — попита господин Коркоран, така сякаш никога не бе чувал за подобно занимание.

— Да, господине.

— Какво? Нещо интересно?

— „Упанишадите“.

— Ама и ти си един умник. Долу в мазето имам цяла лавица с книги, можеш да им хвърлиш един поглед, ако искаш. Дори и няколко стари романа с Пери Мейсън. Доста са добри. Точно като телевизионния сериал, само че тук Пери се сближава с Дела и понякога казва „по дяволите“ и разни такива.

Госпожа Коркоран се изкашля.

— Хенри — каза тя любезно и посегна за питието си, — сигурна съм, че младите хора биха желали да видят къде ще спят. Вероятно имат и багаж в автомобила.

— Добре.

— Провери дали в банята долу има достатъчно кърпи за миене на лице и хавлии. Ако няма, вземи няколко от шкафа за бельо в коридора.

Хенри кимна, но преди да успее да отговори, зад него изведнъж застана господин Коркоран.

— Това момче — каза той и го удари по гърба (видях как Хенри сви врат и заби зъби в долната си устна), — е едно на милион. Не е ли истински принц, Кати?

— Със сигурност ни помогна доста — отвърна хладно госпожа Коркоран.

— Можеш да заложиш главата си, че е така. Не знам какво щяхме да правим през тази седмица, ако не беше той. Деца — продължи господин Коркоран, стиснал здраво рамото на Хенри, — молете се да имате такъв приятел. Хора като него не се срещат всеки ден. Не, господа. Защото никога няма да забравя първата вечер на Бъни в Хампдън, когато ми се обади по телефона и ми каза „Татко, татко, трябва да видиш откачалката, която ми натресоха за съквартирант.“ Казах му „Дръж се, сине, дай му възможност.“ И преди да се усетя, се започна Хенри това, Хенри онова, та в крайна сметка промени специалността си и записа старогръцки. Замина за Италия. Беше щастлив като малко дете — очите му се напълниха със сълзи. — А това показва — продължи той, разтърсвайки рамото на Хенри в израз на малко грубовата привързаност, — че по дрехите посрещат, но по ума изпращат. Хенри може да има вид на глътнал бастун, но никога не е имало по-добър приятел от него. Последният път, когато говорих с Бъни, той бе толкова въодушевен от пътуването до Франция с този приятел тук през лятото…

— Стига, Мак — каза госпожа Коркоран, но беше твърде късно. Той отново плачеше.

Не беше толкова зле колкото първия път, но въпреки това беше тежко. Господин Коркоран прегърна Хенри и зарида на рамото му, а Хенри просто стоеше, загледан измъчено в пространството със стоическо спокойствие.

Всички се чувствахме неудобно. Госпожа Коркоран започна да се рови из цветята в саксиите, а аз, с пламнали уши, бях забил поглед в скута си, когато се тръшна врата и двама млади мъже се появиха в просторното и високо преддверие. Човек нито за миг не можеше да сбърка кои са те. Светлината идваше зад тях и не можех да видя добре нито един от двамата, те се смееха и говореха, за Бога, и смехът им, пронизващ, подигравателен и изпълнен с живот, внезапно и силно прободе сърцето ми, защото напомняше за Бъни.