Читать «Тайната история» онлайн - страница 256

Бяхме останали без думи. Никой не му отговори. Зяпнах го, разтреперан и пребледнял.

— Хайде, момчета — каза той и смигна. — Никой ли не иска?

Накрая Франсис прочисти гърлото си със стържещ звук.

— Мисля, че бих взел една, да.

Последва мълчание.

— Аз, също — каза Софи.

— Три? — попита ме весело господин Коркоран и ми показа три пръста.

Раздвижих устни, но от устата ми не излезе нито звук.

Той наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да ме фиксира със здравото си око.

— Май не се познаваме, нали така, синко?

Поклатих глава.

— Макдонълд Коркоран — каза и се наведе напред, за да ми подаде ръка. — Наричай ме Мак.

Измънках своето име.

— Как се казваш? — попита ме весело и с ръка зад ухото.

Отново го повторих, но този път по-силно.

— А! Значи ти си онзи от Калифорния! Къде ти е загарът, момче? — изсмя се силно на шегата си и излезе да донесе бирите.

Тръснах се изтощен на стола. Повдигаше ми се. Намирахме се в много просторна стая, като че излязла от „Аркитекчъръл дайджест“, голяма и прилична на галерия, с оберлихти и камина от неодялани камъни, с тапицирани в бяла кожа столове и маса с бъбрековидна форма — модерна, скъпа, италианска работа. По протежение на черната стена имаше дълъг шкаф със стъклена витрина, пълен с купи, ленти, училищни и спортни награди. В злокобна близост с тях се намираха няколко големи погребални венци, които в съчетание с трофеите придаваха на стаята облик на приемната на някой жокей клуб.

— Красива стая — каза Софи. Гласът й отекваше сред блесналите повърхности и полирания под.

— Благодаря ти, скъпа — отвърна господин Коркоран от кухнята. — Миналата година бяхме в „Хаус Бютифъл“, а по-предишната на страниците за вътрешно обзавеждане в „Таймс“. Нещата не са точно по мой вкус, но Кати е декораторът в семейството.

Звънна се на входната врата. Спогледахме се. Пак се позвъни, два напевни удара на камбанки, госпожа Коркоран се появи с потракване на токчета от задната част на къщата и мина край нас без да каже нищо, нито ни погледна.

— Хенри — извика. — Гостите ти са тук — и отвори входната врата. — Здравей — поздрави момчето с доставките, което бе отвън. — Кой си ти? От цветарницата „Сънсет“ ли си?

— Да, госпожо. Моля, подпишете.

— Не бързай толкова. Преди известно време говорих с твоите хора. Искам да знам кой е доставил всички тези венци, докато сутринта съм била навън.

— Не съм ги доставил аз. Сега ми започна смяната.

— Нали работиш за цветарницата „Сънсет“?

— Да, госпожо — съжалих го. Беше тийнейджър с петна от крем против акне по цялото лице.

— Изрично посочих, че вкъщи трябва да се носят само аранжирани кошници с цветя и растения. Всички тези венци трябва да бъдат в погребалната агенция.

— Съжалявам, госпожо. Ако желаете, обадете се на управителя…

— Боя се, че не ме разбираш. Не искам тези венци в дома си. Искам да ги натовариш в камионетката си и да ги отнесеш в погребалната агенция. Изобщо не се опитвай да ми пробуташ и този — каза му тя, докато той й подаваше крещящ венец от червени и жълти карамфили. — Само ми кажи от кого е.