Читать «Тайната история» онлайн - страница 259

Отправиха се към баща си, без да обръщат внимание на сълзите му.

— Ей, тате — каза по-големият. Имаше къдрава коса, беше на около тридесет години и много приличаше на Бъни в лице. Високо на хълбока си бе подпрял бебе с малка бейзболна шапка, на която пишеше „Ред Сокс“.

Другият брат, луничав, по-слаб, по-мургав и с черни кръгове под сините очи, взе бебето.

— Ето, отиди при дядо.

Господин Коркоран веднага спря да плаче, вдигна бебето високо във въздуха и го погледна с обожание.

— Шампионе! — извика той. — Разходи ли се с татко и чичо Брейди?

— Водихме го в „Макдоналдс“ — каза Брейди. — Взехме му детско меню.

Господин Коркоран зяпна от учудване.

— Цялото ли го изяде? — попита бебето. — Цялото детско меню?

— Кажи „да“ — изгука бащата на бебето. — „Да, деденце.“

— Глупости, Тед — каза през смях Брейди. — Той не хапна и хапка.

— Но пък в кутията имаше изненада, нали? Нали? А?

— Дай да я видим — каза господин Коркоран и бързо започна да разтваря пръстчетата на бебето от дръжката на кутията.

— Хенри — вметна госпожа Коркоран, — би ли взел багажа на младата дама. Заведи я в стаята й. Брейди, ти можеш да заведеш момчетата долу.

Господин Коркоран бе взел от бебето играчката — пластмасов самолет — и си играеше с него във въздуха.

— Виж! — каза той с тихо благоговение.

— Тъй като става дума само за една нощ — обърна се госпожа Коркоран към нас, — надявам се, че няма да имате нищо против да спите двамата в една стая.

Вече излизахме с Брейди, когато господин Коркоран тръсна бебето на килимчето пред камината, затъркаля се около него и започна да го гъделичка. През цялото време, докато слизахме надолу по стълбите, чувах силните писъци на бебето изпълнени с ужас и задоволство.

Щяхме да спим в приземния етаж. Покрай черната стена, близо до масите за тенис и билярд, бяха наредени няколко походни легла, а в единия ъгъл имаше купчина спални чували.

— Не е ли отвратително — каза Франсис в мига, когато останахме сами.

— Това е само за една нощ.

— Не мога да спя с много хора в една стая. Няма да мигна цяла нощ.

Седнах на едно походно легло. Из стаята се носеше мирис на спарено и застояло, а от лампата над билярдната маса струеше зелена, потискаща светлина.

— А и е много прашно — каза Франсис. — Мисля, че трябва да отидем на хотел.

Подсмърчаше шумно и мърмореше за прахта, докато търсеше пепелник. Със същия успех в стаята можеше да нахлуе и смъртоносния радон168, изобщо не ми пукаше. Единственото, за което се чудех, бе как, небеса, как, всемилостиви Боже, щях да издържа часовете, които ми предстояха. Бяхме тук едва от двадесет минути, но вече ми се искаше да се застрелям.

Той все още мърмореше, аз все още бях погълнат от отчаяние, когато при нас слезе Камила. Носеше нефритени обици, лачени обувки и спретнат, черен кадифен костюм по тялото.